— Какво прави този свещеник? — попита Хю.
— Помазва го.
— Мислех, че това се прави, когато човек умира, а не след като е умрял.
Свещеникът сви рамене.
— Очевидно разбираш от теология, мастър писарю. Но Тома Аквински и Бонавентура казват, че душата напуска тялото часове след като сърцето е спряло да бие. Заради Дьо Монфор нека се надяваме, че е така и че душата му е била пречистена от греховете.
Корбет се канеше да се приближи към масата, но свещеникът го възпря, като сложи ръка на рамото му.
— Остави свещеника да приключи, мастър писарю — каза той. — После ще можеш да го гледаш.
— А ти кой си?
— Сър Филип Плъмптън, свещеник от „Сейнт Пол“ — отвърна мъжът.
Корбет кимна.
Младият свещеник, който също беше участвал в съдбоносната литургия, бе приключил с помазването и сега започна да чете псалма за мъртвите „De Profundis Clamavi ad Te“5.
Щом това свърши, той сведе глава така, че се видя тонзурата му и започна последния призив, нареждайки на душата на мъртвия да си върви, призовавайки архангелите Михаил и Гавриил да го посрещнат с небесните ангели и да пазят душата на мъртвеца, та да не попадне в ръцете на Лукавия, Сина на вечното проклятие.
Корбет потръпна. Тук, в Божия храм, заобиколен от свещеници, той чувстваше някакво дълбоко вкоренено зло. Вече подозираше, че смъртта на Дьо Монфор не е злополука и си спомняше историите, които бе чувал за „Сейнт Пол“ — колко често тя била свърталище на грешници, как много от свещениците не следвали правилата на ордена си или обетите, дадени при ръкополагането им. Някои твърдяха, че това е така, защото катедралата била построена върху древен храм, използван някога от римляните, които принасяли жертви на Диана, богинята на лова. Корбет отново потръпна. Със злото беше дошъл и хаосът, а той трябваше да бъде овладян. Ако смъртта на Дьо Монфор не беше нещастен случай, кралят сигурно щеше да му нареди да разбере защо е умрял.
Корбет не се радваше на задачата си. Вече беше видял гнева на краля и смяташе, че до голяма степен е престорен. Имаше ли Едуард пръст в смъртта на Дьо Монфор? Писарят не си правеше илюзии по отношение на царствения си господар. Крал Едуард беше човек, за когото целта винаги оправдаваше средствата. В университетите на Европа имаше теоретици на политиката, които твърдяха, че кралската особа е над закона и дори че неговите желания са закон. Беше ли трупът върху масата доказателство за това? Дьо Монфор идваше от семейство, мразено от краля и щеше да произнесе реч, с която да отрече правото на Едуард да облага Църквата с данъци. Имаше ли кралят нещо общо със смъртта му? Затова ли не беше дошъл лично в сакристията? Да не би да вярваше в поверието, че тялото на убития винаги кърви в присъствието на убиеца му?
Корбет леко отмести ръката на Плъмптън и тръгна към масата, когато младият свещеник с пребледняло и изопнато от страх лице се изправи и тихо се отдалечи. Лицето на трупа, все още облечен в свещеническите одежди, беше покрито с тънък плат. Усетил настъпилата тишина — белег, че присъстващите го наблюдават, — Корбет повдигна плата. Лицето на Дьо Монфор, което и приживе не беше красиво, в смъртта изглеждаше трагично, почти гротескно. Мускулите на лицето му бяха още сковани, очите — полуотворени и Корбет видя две монети, поставени отстрани на главата му. Очевидно свещеникът се бе опитал да затвори очите на мъртвеца, но въпреки това те гледаха злобно, сякаш към Корбет. Ноздрите бяха разширени, устните разтворени, вкочанени от ужасната смърт. Корбет, който разбираше малко от медицина, се наведе и помириса устата на мъжа. Усети дъх на чесън, на вино и някакъв друг сладко-горчив мирис. Събра сили и бръкна с два пръста в устата — на Дьо Монфор, въпреки тихите възгласи на протест от хората наоколо, разтвори челюстите му и се взря между тях. Както и очакваше, устата не се бе затворила, защото езикът беше подут, а венците около загнилите зъби бяха почернели. Корбет веднага разбра истината. Дьо Монфор не беше умрял от внезапен сърдечен пристъп, нито от прилив на кръв в главата. Той беше отровен.
Писарят върна плата на мястото му, поклони се на Плъмптън и излезе от сакристията. Отвън го чакаха Басет и Ранулф.
— Какво има? — попита младият рицар.
Корбет го погледна безмълвно и тръгна към параклиса.
Ранулф шумно обърса носа си с ръкав и се замисли за бъдещето; предстояха неприятности и скоро той и господарят му щяха да бъдат забъркани в тях. Могъщият крал щеше да ги призове и да им повери тайна мисия. Ако беше така, а досега господарят му никога не бе разочаровал краля, това щеше да донесе на Корбет още пари и почести, а Ранулф щеше да се къпе в отразената му слава. Той се отдаде на самодоволство — всички други лондончани бяха изгонени от нефа6, но той, Ранулф-ат-Нюгейт, бивш престъпник, осъден на обесване, можеше да остане.