Елин Пелин
Ангелът на справедливостта
Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло, и той си останал беден, та беден.
Като видял, че няма спасение, той решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката в ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине.
Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
— Добра стига, побратиме!
— Дал бог добро!
— Що чакаш тук, при чешмата?
— Уморих се от път, та почивам.
— Е, за къде пътуваш, ако бог е рекъл?
— Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сиромашия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя — там може да е по-добре.
— Бог да ти е на помощ — казал вторият пътник. — И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да отидем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
— Съгласен съм, приятелю, защо не! С другар е по-лесно и по-добре.
— Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
— Какво искаш, приятелю?
— Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш — нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
— Съгласен съм — казал първият пътник.
— Честна дума?
— Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце — и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
— Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Ела да отидем у него.
Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите.
Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници, които търсят подслон, още повече като познал приятеля си — много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели случайно на една голяма порта и почукали.
— Кого търсите? — попитал ги един минувач.
— Странници сме, търсим място да преспим — казал първият пътник.
— Зле сте случили, приятели — рекъл минувачът. — Тук живее най-лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство…
— Е, нищо — казал вторият пътник, — каквото намерим, това ще е. — И продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек.
Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! — помислил си той. — От добрите краде, на лошите подарява. Не ми се харесва тоя човек.“
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, най-после видели край селото един разграден сиромашки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник — мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да на се сгромоляса.
Вторият пътник рекъл:
— Да почукаме тук!
— Да почукаме — съгласил се първият.
Спрели се и почукали.
Из къщичката излязла една бабичка, суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
— Какво търсите, синко?
— Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
— Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.