В едрата дясна ръка на Узи се полюшваше куфарче от неръждаема стомана със секретни ключалки. Той извади от него тънка папка и я постави върху махагоновото бюро. В нея имаше документ, състоящ се от една страница — израелците се гордееха с краткостта на техните каблограми. Сиймор прочете документа. После погледна снимката, поставена до мастилницата, и тихо изруга. Седящият от другата страна на внушителното бюро Узи Навот си позволи кратка усмивка. Не се случваше често някой да успее да каже на генералния директор на МИ6 нещо, което той вече да не знае.
— Кой е източникът на информацията? — попита Греъм.
— Възможно е да е иранец — отговори уклончиво Навот.
— МИ6 има ли редовен достъп до неговия продукт?
— Не — отвърна Узи. — Той е само наш.
МИ6, ЦРУ и израелското разузнаване бяха работили в тясно сътрудничество повече от десетилетие, за да забавят иранския напредък в производството на ядрено оръжие. Трите служби бяха действали съвместно срещу системата за доставка на ядрени материали за Иран и обменяха огромно количество технически данни и сведения. По всеобщо мнение израелците имаха най-добрите източници в Техеран и за голямо неудоволствие на американците и на британците, те ревниво ги пазеха в тайна. Съдейки по използваните формулировки в доклада, Сиймор подозираше, че шпионинът на Навот работи за ВЕВАК — Министерството на разузнаването и националната сигурност на Иран. С източниците от ВЕВАК бе пословично трудно да се работи. Понякога информацията, която те търгуваха за западна валута, беше истинска. А понякога бе такия — шиитската практика да се демонстрира едно намерение, докато се прикрива истинската цел.
— Вярваш ли му? — попита Греъм.
— В противен случай нямаше да съм тук. — Узи замълча, после добави: — И нещо ми подсказва, че ти също му вярваш.
Когато Сиймор не отговори, Навот измъкна втори документ от дипломатическото си куфарче и го сложи на бюрото до първия.
— Това е копие на доклад, който изпратихме на МИ6 преди три години — обясни той. — Още тогава знаехме за връзката му с иранците. Също така знаехме, че работи с „Хизбула“, „Хамас“, Ал Кайда, както и с всеки друг, който го наеме. Вашият приятел не е особено придирчив относно хората, с които дружи — добави Навот.
— Това е било, преди аз да оглавя службата — каза бавно Сиймор.
— Но сега е твой проблем. — Узи посочи към един пасаж в края на документа. — Както можеш да видиш, ние предложихме операция, с която да го извадим от строя. Дори си предложихме услугите ние да свършим работата. И как, мислиш, отговори твоят предшественик на щедрото ни предложение?
— Очевидно го е отхвърлил.
— С изключителна предубеденост. В действителност той ни каза съвсем ясно, че не трябва да го докосваме. Страхуваше се, че това ще отвори кутията на Пандора. — Навот бавно поклати глава. — И сега ето ни тук.
В помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от тиктакането на старинния часовник. Накрая Узи попита тихо:
— Къде беше през онзи ден, Греъм?
— Кой ден?
— 15 август 1998 година.
— Денят на атентата?
Навот кимна утвърдително.
— Много добре знаеш къде бях — отговори Сиймор. — Бях в МИ5.
— Ти оглавяваше борбата срещу тероризма.
— Да.
— Което означава, че е било твоя отговорност.
Сиймор не каза нищо.
— Какво се случи, Греъм? Как той успя да го направи?
— Бяха допуснати грешки. Сериозни грешки. Достатъчно сериозни, че да съсипват кариери дори и днес. — Сиймор взе двата документа и ги върна на Навот. — Вашият ирански източник каза ли ви защо го е направил?
— Възможно е да се е върнал към старата си кауза. Възможно е също така да е действал по нареждане на друг. Така или иначе, трябва да се разправим с него и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Сиймор не отговори.
— Нашето предложение все още е в сила, Греъм.
— А в какво всъщност се състои то?
— Ние ще се погрижим за него — отговори Навот. — После ще го погребем в толкова дълбока дупка, че нито един от старите проблеми никога няма да изплува на повърхността.