Сиймор потъна в дълбокомислено мълчание.
— Има само един човек, на когото бих поверил подобна работа — каза той най-накрая.
— Това може да е трудно.
— Заради бременността ли?
Узи кимна утвърдително.
— Кога трябва да роди?
— Опасявам се, че това е класифицирана информация.
Сиймор се усмихна леко.
— Мислиш ли, че може да бъде убеден да поеме задачата?
— Всичко е възможно — отговори уклончиво Навот. — С радост ще му предам предложението ти.
— Не — заяви Греъм. — Аз ще го направя.
— Има още един проблем — каза Узи след малко.
— Само един?
— Той не е много добре запознат с тази част на света.
— Познавам някого, който може да му служи за водач.
— Той няма да работи с човек, когото не познава.
— Всъщност те са много добри познати.
— Той от МИ6 ли е?
— Не — отговори Сиймор. — Все още не.
5.
Летище Фиумичино, Рим
— Според теб защо се бави полетът ми? — попита Киара.
— Може да има технически проблем — отговори Габриел.
Може — повтори тя, не съвсем убедена.
Те седяха в един тих ъгъл на залата за заминаващи пътници от първа класа. „Няма значение кой е градът — помисли си Алон, — всичките са еднакви. Непрочетени вестници, бутилки с възтопло съмнително вино „Пино Гриджо“, на голям плосък телевизор приглушено текат новините на „Си Ен Ен Интърнешънъл“.“ По собствените му изчисления Габриел бе прекарал една трета от кариерата си на места като това. За разлика от съпругата си, той бе изключително добър в чакането.
— Иди да попиташ онази красива девойка на гише „Информация“ защо полетът ми още не е обявен — каза тя.
— Не искам да говоря с красивата девойка на гише „Информация“.
— Защо не искаш?
— Защото тя не знае нищо и просто ще ми каже нещо, което мисли, че искам да чуя.
— Защо трябва винаги да си такъв песимист?
— Това ме предпазва по-късно от разочарование.
Киара се усмихна и затвори очи, Габриел погледна към телевизора. Британски репортер с каска и бронежилетка говореше за последния въздушен удар срещу Ивицата Газа. Алон се зачуди защо напоследък Си Ен Ен преимуществено вземаха британски журналисти. Предположи, че е заради акцента. Новините винаги звучаха по-авторитетно, когато се съобщаваха с британски акцент, дори и в тях да нямаше капка истина.
— Какво казва? — попита Киара.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Времето ще минава по-бързо.
Той присви очи, за да прочете субтитрите.
— Казва, че израелски боен самолет е атакувал училище, където няколкостотин палестинци са били потърсили убежище от бойните действия. Съобщава, че най-малко петнайсет души са били убити, а няколко десетки са били по-сериозно ранени.
— Колко са били жените и децата?
— Всичките, както изглежда.
— Било ли е училището истинската цел на въздушното нападение?
Габриел написа кратък есемес на своя мобилен телефон „Блекбъри“ и го изпрати по сигурна линия на булевард „Цар Саул“, където бе седалището на тайната разузнавателна служба на Израел. Тя имаше дълго и умишлено подвеждащо име, което нямаше нищо общо с истинското естество на нейната работа. Служителите ѝ я наричаха просто Службата.
— Истинската цел — каза той с приковани върху дисплея очи — е била една къща от другата страна на улицата.
— Кой живее в нея?
— Мохамед Саркис.
— Онзи Мохамед Саркис?
Габриел кимна утвърдително.
— Мохамед все още ли е жив?
— Боя се, че не.
— Какво е станало с училището?
— То не е било ударено. Единствените жертви са били Саркис и членовете на неговото семейство.
— Може би някой трябва да каже истината на този репортер.
— Каква полза от това?
— Още песимизъм — каза Киара.
— Спестено разочарование.
— Моля те, разбери защо полетът ми се бави.
Алон написа друг есемес на своето блекбъри. Миг по-късно пристигна отговорът.
— Една от ракетите на „Хамас“ е паднала близо до „Бен Гурион“.
— Колко близо? — попита Киара.
— Твърде близо, за да е опасно.
— Смяташ ли, че хубавата девойка на гишето за информация знае, че моята дестинация е под ракетен обстрел?
Той запази мълчание.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Киара.
— Кое?
— Не ме карай да го казвам на глас.
— Питаш ме дали все още искам да бъда директор в момент като този?