— Опасявам се, че не. — Детективът замълча за момент. — Моят главен инспектор се е свързал с Министерството на вътрешните работи — каза той най-накрая. — Знам кой сте.
— Тогава ще приемете извинението ни за начина, по който говорихме с хората ви по-рано.
— Не е нужно. Но може да искате да вземете всички ценности от вилата, преди да си тръгнете. Очевидно от МИ6 са изпратили екип да почисти мястото.
— Помолете ги да се отнесат внимателно към статива ми — каза Алон. — Той има сантиментална стойност.
Детективът се оттегли, оставяйки Габриел и Келър сами. Светлините на товарния кораб бяха изчезнали в нощта.
— Къде смяташ, че ще я заведе? — попита Кристофър.
— Някъде, където той се чувства комфортно. Някъде, където познава терена и играчите. — Алон погледна Келър. — Знаеш ли някое такова място?
— За съжаление, само едно.
— Бандитската територия?
Кристофър кимна утвърдително.
— И ако успее да я отведе там, ще има явното предимство на домашния терен.
— Ние също имаме предимство, Кристофър.
— Какво е то?
— „Стратфорд Гардънс“ № 8.
Келър отново се загледа в хеликоптера.
— Обмислял ли си възможността Куин да иска точно това?
— Друг удар срещу нас ли?
— Да.
— Има ли разлика?
— Не — отвърна Кристофър. — Но това може да е нещо, в което не трябва да се замесваш. В края на краищата…
Келър не довърши мисълта си, защото бе очевидно, че Габриел вече не слуша. Той бе извадил блекбърито от джоба си и набираше Греъм Сиймор във Воксхол Крос.
Разговорът им беше кратък — две минути, не повече. После Алон прибра телефона в джоба си и посочи към заливчето, откъдето трийсет секунди по-късно долетя воят на турбовалния двигател на „Сий Кинг“. Той се изправи бавно и последва сковано Келър по пътеката към плажа. Габриел видя вилата за последен път, както я бе видял за първи път — от една миля навътре в морето, знаейки, че никога повече няма да стъпи в нея. Куин я беше унищожил за него така, както бе помогнал на Тарик да унищожи Леа и Дани. Помисли си, че сега нещата бяха лични и щеше да стане много мръсно.
70.
Графство Даун, Северна Ирландия
В същия момент „Катрин Мей“ — търговски риболовен кораб „Виджиланте 33“ — плаваше с двайсет и шест възела през протока Сейнт Джордж. Джак Дилейни, бивш член на ИРА, който се бе специализирал в контрабандата с оръжия и превозването на взривни устройства, беше на руля. Конър, по-малкият брат на Дилейни, се бе облегнал на люка, водещ към кабината, и пушеше цигара. В три часа сутринта те бяха източно от Дъблин, а в пет бяха стигнали до входа на Карлингфорд Лох — ледниковия фиорд, който служеше за граница между Република Ирландия и Ълстър. Древното рибарско пристанище Ардглас бе приблизително на трийсет мили на север. Куин изчака да види първия проблясък на ардглаския фар, преди да включи мобилния си телефон. Той написа кратък есемес и със значително нежелание го изпрати в некриптиран вид. След десет секунди пристигна отговорът.
— По дяволите! — възкликна Куин.
— Какъв е проблемът? — попита Джак Дилейни.
— В Ардглас е твърде опасно за нас, за да спираме там.
— Какво ще кажеш за Килкийл?
Килкийл беше рибарско пристанище, разположено на около двайсет мили южно от Ардглас. В по-голямата си част беше протестантско градче, където верноподаничеството бе дълбоко вкоренено. Куин го предложи във втори есемес. Когато отговорът дойде след няколко секунди, той погледна Дилейни и поклати глава.
— Той къде иска да отидем?
— Казва, че на Шор Роуд е спокойно.
— Къде по-точно?
— Точно на север от замъка.
— Това не е от любимите ми места.
— Можеш ли да влезеш и да излезеш преди изгрев-слънце?
— Няма проблем.
Джак Дилейни увеличи скоростта и насочи плавателния съд към южния край на полуостров Ардс. Куин надникна в предната каюта и видя Маделин да лежи вързана и с качулка на главата на една от двете койки. По време на пътуването тя се бе държала спокойно. Катерина, която бе направила няколко спешни посещения на носа, за да повръща, пушеше цигара на масата в камбуза.
— Как се чувстваш? — попита Еймън.
— Това интересува ли те?
— Всъщност не.
Тя кимна към фара на Ардглас и каза:
— Изглежда, пропуснахме нашата спирка.
— Има промяна в плана — отвърна Куин.
— Има полиция ли?
Той кимна утвърдително.
— Ти какво очакваше?
— Приготви се — каза Куин. — Очаква ни още едно плаване с лодка.