Той прекоси река Тибър по моста Кавур и се отправи към Виа Грегориана. Старата тайна квартира на Службата се намираше в далечния край на улицата, близо до върха на Испанските стъпала. Той вмъкна седана на едно празно място край бордюра и преди да слезе, взе от жабката своята деветмилиметрова „Берета“. Студеният нощен въздух миришеше на пържен чесън и леко на мокри листа — ароматът на Рим през есента. Нещо в него винаги караше Габриел да мисли за смъртта.
Той подмина входа на своята сграда, мина покрай хотел „Хаслер Вила Медичи“ и стигна до църквата „Тринита дей Монти“. Миг по-късно, след като установи, че никой не го следи, Алон тръгна обратно към своята жилищна сграда. Само една енергоспестяваща крушка светеше слабо във фоайето; той мина през осветеното от нея пространство и пое нагоре по тъмното стълбище. Когато стигна до площадката на третия етаж, замръзна намясто. Вратата на квартирата бе открехната и отвътре се чуваше шум от отваряне и затваряне на чекмеджета. Габриел спокойно измъкна беретата, пъхната под колана на кръста му, и бавно побутна вратата с дулото ѝ. Отначало не можа да види и следа от натрапника. После, като отвори вратата още два пръста, зърна Греъм Сиймор да стои пред кухненския плот с неотворена бутилка вино „Гави“ в едната ръка и тирбушон в другата. Алон пъхна пистолета в джоба на палтото си и влезе. В главата му се въртяха трите прекрасни думи:
Намери някого другиго…
6.
Виа Грегориана, Рим
— Може би е по-добре да се погрижиш за това, Габриел. Иначе някой може да се нарани.
Сиймор остави бутилката вино и тирбушона и се облегна на кухненския плот. Носеше сиви панталони, сако с десен рибена кост и синя риза с френски маншети. Липсата на асистенти или бодигардове подсказваше, че е пътувал до Рим с фалшив паспорт. Това беше лош знак. Шефът на МИ6 пътуваше тайно само когато имаше сериозен проблем.
— Как влезе тук? — попита Алон.
Сиймор извади един ключ от джоба на панталона си. Той бе закачен на простичкия черен ключодържател, така обичан от интендантството — отдела на Службата, който осигуряваше и се грижеше за тайните квартири.
— Откъде го взе?
— Узи ми го даде вчера в Лондон.
— А кода за алармата? Предполагам, че ти е дал и него.
Греъм изрецитира осем цифри.
— Това е нарушение на протокола на Службата.
— Имаше смекчаващи вината обстоятелства. Освен това — добави Сиймор, — след всички операции, които сме провели заедно, аз на практика съм член на семейството.
— Дори и членовете на семейството чукат на вратата, преди да влязат.
— Виж кой го казва.
Габриел извади тапата от бутилката, наля вино в две чаши и подаде едната на Сиймор. Англичанинът вдигна леко чашата си и каза:
— За бащинството.
— Носи лош късмет да се пие за деца, които още не са родени, Греъм.
— Тогава за какво ще пием?
Когато Алон не отговори, Сиймор отиде в хола. През неговия широк прозорец се виждаше камбанарията на църквата и горната част на Испанските стъпала. Той постоя там за момент, загледан над покривите, сякаш се възхищаваше на хълмистия пейзаж на своето провинциално имение от терасата на господарската къща. С посивялата си коса и волева брадичка Греъм Сиймор беше архетип на британския държавен служител — човек, роден, възпитан и обучаван да ръководи. Той беше красив, но не изключително, беше висок, но не прекалено. Сиймор караше другите да се чувстват по-нисши, особено американците.
— Знаеш ли — каза той най-накрая, — наистина трябва да си намериш някое друго място, където да отсядаш, когато си в Рим. Целият свят знае за тази тайна квартира, което означава, че тя изобщо не е тайна.
— Харесва ми гледката.
— Разбирам защо.
Греъм отново погледна към тъмните покриви. Алон усети, че нещо го тревожи. Той рано или късно щеше да стигне до проблема. Винаги го правеше.