— Не знам къде е той.
— Разбира се, че знаеш, Били. Ти знаеш всичко.
Келър бутна Конуей да тръгне по пътеката и закрачи след него. Сред дърветата на гората Крегън долетя пукот от дванайсеткалиброва ловна пушка. Били замръзна намясто. С едно ръгване с дулото на глока Келър отново го подкара напред.
— Как Куин се измъкна от Англия?
— С помощта на двамата Дилейни.
— Джак и Конър ли?
— Да.
— Той не беше сам, нали, Били?
— С него имаше две жени.
— Къде ги оставиха Дилейни?
— На Шор Роуд, близо до замъка.
— Ти беше ли там?
— Аз ги взех оттам.
— Каква марка кола караше?
— Пежо.
— Откраднато, взето назаем или наето?
— Откраднато, с фалшиви номера.
— Любимата кола на Куин.
Прозвучаха още два пушечни изстрела, този път по-близо. Двойка фазани излетя от една нива. „Умни птици“ — помисли си Келър.
— Къде е той, Били? Къде е Куин?
— Той е в Южна Арма — отговори след малко Конуей.
— Къде по-точно?
— В Кросмаглен.
— Във фермата на Джими Фейгън ли?
Конуей кимна:
— На същото място, където те отведохме онази нощ. Куин казва, че иска да те закове на кръст за греховете ти.
— Отведохме? — повтори въпросително Кристофър. Настъпи мълчание.
— Ти беше ли там, Били?
— През част от времето — призна Конуей. — Двете жени са в същата сграда, където Куин те завърза за онзи стол.
— Сигурен ли си?
— Аз лично ги затворих там.
Двамата бяха стигнали до първите дървета. Конуей спря.
— Обърни се, Били. Имам още един въпрос.
Конуей остана неподвижен известно време. После бавно се обърна към Келър.
— Какво искаш да знаеш? — попита той.
— Искам име, Били, името на човека, който каза на Еймън Куин, че съм влюбен в едно момиче от Балимърфи.
— Не знам кой го е направил.
— Разбира се, че знаеш, Били. Ти знаеш всичко.
Конуей не каза нищо.
— Искам неговото име — заяви Кристофър, като насочи пистолета към лицето на ирландеца. — Кажи ми името му.
Били вдигна лице към сивото небе и каза своето име. Погледът на Келър се замъгли от гняв и той усети, че краката му се подгъват. Пистолетът му даваше чувство за равновесие. Той не си спомняше да е натискал спусъка, само контролирания откат на оръжието в ръката си и проблясването на розово облаче. Кристофър коленичи до Били Конуей и стоя до него, докато се увери, че е мъртъв. После се изправи и тръгна обратно към колата.
77.
Рандълстаун, Графство Антрим
В покрайнините на Рандълстаун мобилният телефон, даден на Келър от МИ6, завибрира. Той го извади от джоба на палтото си и погледна намръщено екрана.
— От Греъм Сиймор е.
— Какво иска?
— Чуди се защо Били Конуей вече не е в колата.
— Те ни наблюдават.
— Очевидно.
— Какво ще му кажеш?
— Не съм сигурен. Това е неизследвана територия за мен. — Кристофър изключи телефона и попита: — Смяташ ли, че това действа като предавател?
— Може би.
— Може би трябва да го изхвърля през прозореца.
— От МИ6 ще ти спрат заплащането. Освен това — добави Габриел — той може да се окаже полезен в Бандитската територия.
Келър остави телефона върху централната конзола.
— Какво представлява? — попита Алон.
— Бандитската територия ли?
— Кросмаглен.
— Той е от онези места, за които се пишат песни. — Кристофър гледа известно време през прозореца, преди да продължи: — По време на войната Южна Арма беше изцяло под контрола на Временната ИРА, де факто беше държава на ИРА, а Кросмаглен беше нейният свещен град. — Погледна към Габриел. — Нейният Йерусалим. На ИРА не ѝ се наложи да изгражда свои структури там. Жителите действаха като батальон. Като армия — добави Келър. — През деня те оряха нивите си, а през нощта убиваха британски войници. Преди всяко патрулиране ни напомняха, че зад всеки храст прещип или купчина камъни вероятно има бомба или снайперист. Южна Арма беше стрелбище. И ние бяхме мишените.
— Продължавай.
— Наричахме Кросмаглен КМГ — продължи след малко Кристофър. — На централния площад имахме наблюдателна кула, наречена Г50. Човек рискуваше да бъде убит всеки път, когато влезеше там. Казармите бяха без прозорци и със защита срещу минометен обстрел. Беше като да служиш на подводница. Когато избягах онази нощ от фермата на Джими Фейгън, дори не се опитах да стигна до КМГ. Знаех, че никога няма да се добера жив дотам. Вместо това отидох на север до Нютаунхамилтън. Ние го наричахме НТХ. — Келър се усмихна и каза: — Шегувахме се, че това означава „Няма терористи тук“67.