Тъй като това бе вътрешнодържавен въпрос, Греъм Сиймор остави Аманда Уолъс да издаде фактическата заповед. Тя пристигна в базата на Полицейската служба на Северна Ирландия в Кросмаглен в 19,27 часа и след една минута няколко патрулки поеха по Нюри Стрийт с пуснати лампи. В седем и половина телефонът на Джими Фейгън забръмча от есемесите на неговите разузнавачи.
— Колко патрулки? — попита Куин.
— Най-малко шест, в това число и няколко момчета от специалните части.
— Накъде се отправиха?
— Надолу към Дъндолк Роуд.
— Грешна посока — заяви Куин.
— Дори не е близо до нас.
Друг есемес пристигна на телефона на Фейгън.
— Какво пише?
— Завили са надясно по „Фоксфийлд“.
— Все още са на грешен път.
— Според теб какво означава това?
— Означава, че трябва да кажеш на твоите момчета да бъдат нащрек, Джими.
— Защо?
Куин се усмихна.
— Защото те са тук.
В 19,31 часа мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър Келър, махна дясната си ръка от автомата, за да извади мобилен телефон от джоба си. Екранът на телефона проблесна за кратко и на неговата светлина Келър зърна лицето на мъжа, който скоро щеше да е мъртъв. Беше на възрастта на Кристофър и имаше неговия ръст и телосложение. Мъжът можеше да е фермер. Можеше да е шофьор на камион или да работеше каквото му падне. В един друг живот той беше враг на Келър. Сега отново беше негов враг.
Като всички ветерани от Южноармаската бригада, мъжът, стоящ на трийсет крачки от Кристофър, познаваше всеки сантиметър от пропитата с кръв земя. Той познаваше всеки ров, всеки обрасъл с къпини участък, всяка дупка, където е бил скрит пистолет или е била заровена бомба капан. Познаваше също разликата между шума, вдиган от животно и от човек. Твърде късно той вдигна поглед от телефона си и видя Келър, който го връхлетя с нож в едната ръка и пистолет в другата. Кристофър го повали на земята. После заби ножа в гърлото му и го задържа, докато ръцете на мъжа пуснаха телефона и автомата. Келър взе оръжието, а Габриел — телефона. След това те поеха мълчаливо през полето към плевнята от гофрирана ламарина — шест на дванайсет метра, където Келър трябваше да умре преди много време.
— Всички потвърдиха ли позициите си? — попита Куин.
— Всички, освен Брендън Магил.
— Къде беше поставен той?
— В западния край на фермата, срещу границата.
— Потърси го отново.
Джими Фейгън изпрати есемес на Магил. След минута и половина все още нямаше отговор.
— Изглежда, ги намерихме — каза Еймън.
— А сега какво ще правим?
— Убийте примамката. После ми доведете Келър и Алон живи.
Фейгън написа есемеса и натисна бутона за изпращане. Куин взе пистолета „Макаров“ и излезе да гледа фойерверките.
На трийсет метра отвъд мястото, където Брендън Магил лежеше мъртъв, имаше каменна стена, която се простираше от север на юг. Габриел се скри зад нея, след като един куршум 7,62 х 39 мм проряза въздуха на няколко сантиметра от дясното му ухо. Келър се стовари на земята до него, когато няколко куршума се забиха в стената, разпръсквайки искри и дребни камъни. Изстрелите бяха безшумни, така че Габриел имаше само бегла представа за посоката, от която идваха. Той подаде глава над стената, за да се огледа за проблясък на дула, но нов дъжд от куршуми го накара да се сниши. Келър запълзя на север покрай стената. Алон го последва, но спря, когато Кристофър внезапно откри огън с автомата на убития от него мъж. Далечен вик им подсказа, че куршумите му са попаднали в целта, но в същия миг те бяха обстреляни от няколко посоки. Габриел се прилепи към земята до Келър с пистолет в едната ръка и телефона на мъртвеца в другата. След няколко секунди той осъзна, че мобилният завибрира от пристигащ есемес. Есемесът очевидно бе от Еймън Куин. Той гласеше: УБИЙТЕ МОМИЧЕТО!
79.
Кросмаглен, Южна Арма
Сред купчината счупен и разглобен селскостопански инвентар в плевнята на Джими Фейгън Катерина бе намерила ръждясала и покрита със спечена кал коса — музеен експонат, може би последната коса в цяла Северна и Южна Ирландия. Тя стисна здраво дръжката ѝ с две ръце и се заслуша в тропота на тичащи нагоре по пътеката мъже. „Двама или може би трима души“ — помисли си. Застана до плъзгащата се врата на плевнята. Маделин бе в противоположния край на помещението — с качулка на главата и вързани ръце, облегнала гръб на балите сено. Тя беше първото и единствено нещо, което мъжете щяха да видят при влизането си.