Обаче имаше ли връзка между събитията в Германия, Великобритания и трийсет и двете графства на Ирландия и Ълстър? Имаше ли неизвестна звезда, около която те се движеха по фино очертана орбита? Няколко от по-малките новинарски издания мислеха така и не след дълго някои от най-реномираните издания стигнаха до същото заключение. Германският „Шпигел“ — дългогодишен стожер на разследващата журналистика, свърза Израел с убийството на Алексей Розанов и неговия охранителен екип — връзка, която от кабинета на израелския премиер, в рядък коментар по разузнавателните въпроси, категорично отрекоха. Скоро след това „Айриш Таймс“ изказа предположението, че има британска намеса в отвличането и убийството на Лиъм Уолш, докато от Ирландската национална телевизия и радио разгледаха предполагаемата роля на Уолш в бомбения атентат в Ома през август 1998 година. После „Дейли Мейл“ пусна базираща се на слухове статия, че служителят на МИ6, който бе сложил край на живота си, в действителност е шпионирал за Русия.
Британското външно министерство отрече категорично верността на това съобщение, макар че доверието в него бе поставено под въпрос два дни по-късно, когато премиерът Джонатан Ланкастър обяви пакет от драконовски икономически и дипломатически санкции срещу Русия и кликата от бивши офицери на КГБ, които контролираха Кремъл. Заявената от него причина бе „линия на поведение от страна на Русия на британска земя и на други места“. Санкциите включваха замразяване на лондонските активи на няколко прокремълски олигарси и ограничения на пътуванията им до Великобритания. С голяма помпозност руският президент обяви пакет от ответни санкции. Руските акции се сринаха по новините. Рублата стигна до най-ниското си ниво спрямо основните западни валути.
Но защо британският министър-председател бе реагирал така остро? И защо сега? Социално активните хора сметнаха първоначалното му обяснение за недостатъчно. Несъмнено, казаха те, трябва да е имало нещо повече от лошо руско поведение. В крайна сметка руснаците се държаха зле от години. И така репортерите се заеха да проучват, колумнистите68 коментираха, телевизионните анализатори изказваха предположения и лансираха теории — някои правдоподобни, други не толкова. Неколцина успяха да се докоснат до истината, но никой никога нямаше да открие тънката нишка — отчасти заличена, която водеше от едно убийство на брега на замръзнало руско езеро до убийството на една принцеса и кръвопролитието сред зелените хълмове на Южна Арма. Нито щеше да свърже поредицата от наглед отделни събития с легендарния израелски разузнавач, който бе загинал при взрива на автомобила на Бромптън Роуд в Лондон.
Но той не беше мъртъв, разбира се. Всъщност, с малко късмет, британската преса би могла да го зърне в Лондон по време на напрегнатите четиресет и осем часа непосредствено след убийствата в Кросмаглен. Действията му бяха бързи и времето му беше плътно разчетено, защото имаше неотложни лични дела, които го чакаха у дома. Той уреди няколко нерешени въпроса във Воксхол Крос и оправи отношенията си в Темс Хаус — на отсрещния бряг на реката. Алон проведе работна вечеря с персонала на лондонската централа на Службата и късно на следващата сутрин се появи без предупреждение в една художествена галерия в Сейнт Джеймс, за да съобщи на свой доверен стар приятел, че все още е сред живите. Старият му приятел се зарадва, като видя, че е жив, но се разсърди, че е бил в числото на заблудените. Габриел си помисли с разкаяние, че бе постъпил безсърдечно.
От Сейнт Джеймс той замина за едно имение с голяма тухлена къща във викториански стил в провинциалното графство Хартфордшър. Имението някога бе служило за тренировъчна база за новобранци от МИ6. Сега единственият му обитател беше Маделин Харт. Габриел се разходи с нея в забуления в мъгла двор, следван от екип охранители. Те бяха четирима — същият брой като загиналите от ръката на Куин и Катерина в Корнуол.
68
Водещ на редовна коментарна рубрика (колонка) в периодично издание — вестник, списание или интернет медия. — Б.пр.