— Ще се върнете ли някога там отново? — попита тя.
— В Корнуол ли?
Маделин кимна утвърдително.
— Не — отговори Алон. — Не мисля, че ще го направя.
— Съжалявам — каза тя. — Май аз съсипах всичко. Това нямаше да се случи, ако ме бяхте оставили в Санкт Петербург.
— Ако искате да обвините някого — рече Габриел, — винете руския президент. Той изпрати вашата приятелка да ви убие.
— Къде е тялото ѝ?
— Греъм Сиймор го предложи на резидента на СВР в Лондон.
— И?
— От СВР, изглежда, не проявяват интерес. Твърдят, че не знаят коя е тя.
— Къде ще бъде погребана?
— В безименен гроб в някое гробище за неизвестни лица и бездомници.
— Типичен руски край — каза мрачно Маделин.
— По-добре тя, отколкото вие.
— Тя ми спаси живота. — Маделин погледна Габриел и добави: — И вашия също.
Той се раздели с Маделин в средата на следобеда и отиде до Хайгейт, където плати неуредения си дълг към един от най-видните политически репортери в Лондон. Когато срещата приключи, наближаваше пет часът. Полетът му за вкъщи беше в десет и половина вечерта. Алон мина забързано по предната алея и се настани на задната седалка на колата, предоставена му от израелското посолство. Трябваше да изпълни още една поръчка. Една последна реставрация.
81.
Виктория Роуд, Южен Кенсингтън
Къщата беше малка и солидна, с порта от ковано желязо и изящно стълбище, водещо до бяла входна врата. В малкото предно дворче цъфтяха цветя и прозорецът на гостната светеше. Между двете пердета имаше пролука от няколко сантиметра, през която Алон видя един мъж — д-р Робърт Келър, да седи изправен на едно кресло и да чете вестник. Габриел не можеше да различи кой точно, защото прозорците на колата бяха набраздени от дъждовните струи и купето бе забулено от облак цигарен дим. Кристофър бе пушил без почивка, откакто Алон го беше взел от един уличен ъгъл в Холбърн, където бе неговият временен лондонски адрес. Сега той гледаше къщата на баща си, сякаш тя беше обект на оперативно наблюдение. Габриел внезапно осъзна, че това е първият път, когато вижда Келър нервен.
— Той е стар — каза Кристофър най-накрая. — По-стар, отколкото си представях, че ще бъде.
— Минало е много време.
— Тогава, предполагам, няма да има значение, ако просто поседим тук една-две минути.
— Стой толкова време, колкото е необходимо.
— Кога е полетът ти?
— Това не е важно.
Алон погледна дискретно часовника си.
— Видях те — каза Келър.
През прозореца от другата страна на улицата видяха възрастна жена да поставя чаена чаша с чинийка до лакътя на четящия вестник мъж. Кристофър извърна глава — от срам или мъка, Габриел не можеше да каже.
— Какво прави тя сега? — попита Келър.
— Гледа през прозореца.
— Видя ли ни?
— Не мисля.
— Отиде ли си?
— Отиде си.
Кристофър отново погледна нагоре.
— Какъв чай пие? — попита Алон.
— Специална смес, която си купува от един човек на Ню Бонд Стрийт.
— Може би трябва да се присъединиш към него за чая.
— След минута. — Келър загаси цигарата си и веднага запали нова.
— Трябва ли?
— В този момент — отвърна Кристофър — определено трябва.
Габриел отвори прозореца няколко пръста, за да излиза димът. Нощният вятър запрати капки дъжд върху бузата му.
— Какво ще им кажеш?
— Чудех се дали имаш някакви предложения.
— Може да започнеш с истината.
— Те са стари — каза Келър. — Истината може да ги убие.
— Тогава им я поднеси на малки дози.
— Като лекарство. — Кристофър продължаваше да се взира в къщата. — Той искаше да стана лекар. Знаеш ли това?
— Мисля, че веднъж го спомена.
— Можеш ли да си ме представиш като лекар?
— Не — отвърна Алон. — Не мога.
— Не трябваше да го казваш така.
Габриел се заслуша в барабаненето на дъжда по покрива.
— Ами ако те не пожелаят да ме приемат обратно? — попита Келър след малко. — Ами ако ме отпратят?
— От това ли те е страх?
— Да.
— Те са твои родители, Кристофър.
— Личи си, че не си англичанин. — Келър избърса малък участък от запотеното стъкло и погледна намръщено дъжда. — Мокър съм от деня, в който се върнах в тази забравена от бога страна.
— В Корсика също вали.
— Не и като тук.
— Реши ли къде ще живееш?
— Някъде близо до тях — отговори Кристофър. — За съжаление, те ще трябва да се държат така, сякаш още съм мъртъв. Това е част от моята сделка с МИ6.