Греъм Сиймор надзираваше търсенето на неуловимия заподозрян от комфортния си кабинет — най-хубавия кабинет в шпионския свят: с английска градина като преддверие, огромно махагоново бюро, използвано от всички предшестващи го началници, високи прозорци, гледащи към река Темза, и величествен старинен подов часовник, изработен не от някого другиго, а от сър Мансфийлд Смит-Къминг — първия директор на британската Секретна разузнавателна служба. Великолепието на заобикалящата го обстановка изнервяше Греъм. В далечното си минало той беше полеви агент с добра репутация не в МИ6, а в МИ5 — по-малко бляскавата Служба за вътрешна сигурност на Великобритания, където бе работил отлично, преди да направи краткото пътуване от Темс Хаус до Воксхол Крос5. Имаше хора в МИ6, които негодуваха срещу назначаването на външен човек, но повечето служители гледаха на „прекосяването“, както стана известно в занаята, като един вид завръщане у дома. Бащата на Сиймор беше легендарен офицер от МИ6, ветеран от военновременната програма „Двойна игра“6, агент, оказал влияние върху събитията в Близкия изток. А сега неговият син, в разцвета на силите си, седеше зад бюрото, пред което бе стоял чинно Сиймор-старши.
С властта обаче често идва чувството за безпомощност и Сиймор — шпионинът от висок ранг, шпионинът управленец, скоро бе обхванат от него. Тъй като търсенето вървеше безуспешно и натискът от Даунинг Стрийт и двореца се увеличаваше, раздразнението му нарастваше. Той държеше снимка на мишената на бюрото си редом с викторианската мастилница и автоматичната писалка „Паркър“, която използваше, за да подписва документите. Имаше нещо познато в лицето на снимката. Греъм подозираше, че някъде — на друго бойно поле, в друга страна — пътищата им са се пресекли. Нямаше значение, че според базата данни на службата не беше така. Сиймор вярваше повече на собствената си памет, отколкото на паметта на който и да е правителствен компютър.
И така, докато полевите агенти преследваха фалшиви следи и проучваха безплодни източници, Греъм провеждаше собствено разследване от позлатената си клетка на върха на Воксхол Крос. Той започна да тършува в изумителната си памет и когато тя го разочарова, поиска достъп до купчина досиета на свои стари случаи в МИ5 и прерови и тях. Обаче отново не откри никаква следа за издирвания субект. Накрая, на сутринта на десетия ден, телефонът на бюрото му иззвъня спокойно. Отличителната мелодия му подсказа, че се обажда Узи Навот, директорът на прословутата тайна разузнавателна служба на Израел. Сиймор се поколеба, после предпазливо вдигна слушалката до ухото си. Както обикновено, израелският шпионски шеф не си направи труда да се занимава с размяна на любезности.
— Мисля, че може би намерихме човека, когото търсите.
— Кой е той?
— Един стар приятел.
— Наш или ваш?
— Ваш — отвърна израелецът. — Ние нямаме приятели.
— Можеш ли да ми кажеш името му?
— Не по телефона.
— Колко скоро можеш да пристигнеш в Лондон? Линията прекъсна.
4.
Воксхол Крос, Лондон
Узи Навот пристигна във Воксхол Крос малко преди единайсет часа същата вечер и бе изстрелян до директорския кабинет с пневматичния асансьор. Той носеше сив костюм, който обгръщаше плътно масивните му рамене, бяла риза с разкопчана яка на дебелата му шия и очила без рамки, които стискаха основата на боксьорския му нос. На пръв поглед малцина биха предположили, че Навот е израелец или дори евреин — отличителна черта, която му бе служила добре по време на кариерата му. Навремето той беше катса — термин, използван от службата му за оперативен агент, работещ под прикритие. Въоръжен с внушителен брой езици и купчина фалшиви паспорти, Навот бе прониквал в терористични мрежи и бе вербувал редица шпиони и информатори, пръснати по целия свят. В Лондон той беше известен като Клайд Бриджис — маркетингов директор за Европа на софтуерна фирма с неясен бизнес. Узи беше провел няколко успешни операции на британска земя по времето, когато Сиймор бе отговорен за предотвратяването на подобна дейност. Греъм обаче не таеше злоба, защото такова беше естеството на отношенията между шпионите: единия ден бяха противниците, на другия — съюзници.
Чест посетител на Воксхол Крос, Навот не направи коментар относно красотата на импозантния кабинет на Сиймор. Той не се впусна и в обичайните професионални клюки, които предхождаха повечето срещи между хората от шпионския занаят. Греъм знаеше причината за сдържаността на израелеца. Първият мандат на Узи като директор бе към края си и неговият премиер го беше помолил да се оттегли заради друг мъж — легендарен агент, с когото Сиймор бе работил по редица случаи. Говореше се, че легендарният агент е сключил сделка да запази Навот на служба. Това беше необичайно — да позволиш на предшественика си да остане на работното си място, но пък легендарният агент рядко се придържаше към обичайното. Готовността му да поема рискове бе най-голямата му сила, а понякога, помисли си Греъм — неговият провал.
5
Щабквартирите съответно на МИ5 и МИ6, които се намират на двата срещуположни бряга на река Темза. — Б.пр.
6
Изключително успешна британска операция за превербуване на германски агенти през Втората световна война. — Б.пр.