— Вече казах на първите трима полицаи, които ме разпитваха.
— Да, знам.
— Аз съм художник-реставратор.
— Защо сте дошли в Цюрих?
— Наеха ме да почистя една картина.
— Във вилата на Цюрихберг?
— Да.
— Кой ви нае да почистите картината? Да почистите? Тази дума ли използвахте? Странна дума: почистване. Човек се сеща за чистене на подове, коли или дрехи. Но не и на картини. Тази дума ли се използва обикновено във вашия бранш?
— Да — каза Габриел и полицейският инспектор изглеждаше разочарован от лаконичния отговор.
— Кой ви нае?
— Не зная.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че не ми обясниха точно кой ме наема. Всичко беше организирано от моя адвокат в Цюрих и от един търговец на картини в Лондон.
— О, да… Джулиъс Ишърууд.
— Джулиан.
С типично немското уважение към бумащината детективът много старателно и демонстративно зачеркна сгрешената дума и внимателно нанесе поправката. Свърши и вдигна ликуващ поглед, сякаш очакваше аплодисменти:
— Продължете.
— Просто ми казаха да отида във вилата. Някой трябваше да ме посрещне и да ме въведе вътре.
— Кой трябваше да ви посрещне?
— Не ми казаха точно.
Факсът, изпратен от Ишърууд, бе сложен в папката. Детективът си сложи чифт очила с полукръгли стъкла и вдигна факса към светлината. Устните му се движеха, докато го четеше.
— Кога пристигнахте в Цюрих?
— Имате контролния отрязък от билета ми. Знаете, че съм пристигнал тази сутрин.
Детективът се намръщи, подчертавайки по този начин, че не му харесва разни заподозрени да му казват какво знае и какво не знае.
— След като пристигнахте, къде отидохте?
— Направо във вилата.
— Първо не се ли регистрирахте в хотела?
— Не, все още не знаех къде ще отседна.
— И къде възнамерявахте да отседнете?
— Както можете да се уверите от бележката, която беше оставена за мен във вилата, беше уредено да отседна в гранд хотел „Долдър“.
Баер подмина тази привидно погрешна стъпка и продължи:
— Как стигнахте от Централна гара до вилата?
— С такси.
— Колко платихте?
— Около петнайсет франка.
— В колко часа пристигнахте във вилата?
— В девет и две минути.
— Защо сте толкова точен?
— Погледнете факса на Джулиан Ишърууд. Беше ми казано да пристигна точно в девет часа. Обикновено не закъснявам за срещи, старшина Баер.
Детективът се усмихна възхитено. Той самият беше точен човек и оценяваше точността и вниманието към детайлите у другите, дори когато ги подозираше в извършване на убийство.
— И какво стана, когато пристигнахте пред вилата?
— Използвах алармения телефон, но никой не ми отговори. Затова се обадих на мистър Ишърууд в Лондон. Той ми каза, че на човека, който трябваше да ме посрещне, внезапно му се е наложило да замине извън града.
— Така ли се изрази? Извън града?
— Нещо такова.
— А кой е дал кодовете на мистър Ишърууд?
— Не знам. Сигурно адвокатът на онзи човек.
— Записахте ли ги?
— Не.
— Защо не?
— Не беше необходимо.
— Защо?
— Защото ги запаметих.
— Наистина ли? Трябва да имате много добра памет, синьор Делвекио.
Детективът излезе от стаята за петнайсет минути. Когато се върна, донесе чаша кафе за себе си, но не и за Габриел. Седна и продължи разпита оттам, докъдето бяха стигнали.
— Тези обстоятелства ми се виждат малко особени, синьор Делвекио. Нещо обичайно ли е да не ви казват името на художника, докато не пристигнете за реставрацията?
— Не, не е обичайно. Всъщност е странно.
— Наистина. — Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш това твърдение бе равносилно на подписано самопризнание. — Нещо обичайно ли е също така да не ви казват името на собственика на картината, която ще реставрирате?
— Случвало се е.
— Ролф. — Той погледна Габриел, за да разбере дали това име ще предизвика някаква реакция у него, но нямаше такава. — Притежателят на картината се казва Август Ролф. Това е човекът, когото сте убили във вилата.
— Никого не съм убивал и вие го знаете. Той е бил убит дълго преди да пристигна в Цюрих. Аз все още съм бил във влака, когато са го убили. Сто души могат да свидетелстват, че съм бил във влака.