Детективът дори не трепна пред доводите на Габриел. Той отпи от кафето си и рече кротко:
— Разкажете ми какво се случи, след като влязохте във вилата.
Габриел описа поредицата от събития с монотонен глас: тъмното преддверие, търсенето на ключа за лампата, неподписаното писмо в купата на масата, странната миризма във всекидневната, откриването на трупа.
— Видяхте ли картината?
— Да.
— Преди да видите трупа или след това?
— След това.
— И колко дълго я гледахте?
— Не знам. Около минута или нещо такова.
— Току-що сте открили труп, но оставяте всичко и отивате да гледате една картина. — Детективът като че ли не знаеше как точно да тълкува този факт. — Разкажете ми за този художник… — Сведе поглед към бележките си: — Рафаел. Опасявам се, че не разбирам много от изкуство.
Габриел разбра, че той лъже, но реши да продължи играта. През следващите петнайсет минути изнесе подробна лекция, посветена на живота и творчеството на Рафаел: на подготовката му и на повлиялите му творци, на модерната му техника, на непреходността на главните му произведения. Когато свърши, полицаят се взираше в остатъците от кафето си и изглеждаше напълно съкрушен.
— Искате ли да продължа?
— Не, благодаря. Много ми помогнахте. Ако вие не сте убили Август Ролф, защо тогава напуснахте вилата, без да се обадите на полицията? Защо се опитахте да избягате от Цюрих?
— Знаех, че обстоятелствата изглеждат много подозрителни и изпаднах в паника.
Детективът го огледа скептично, сякаш не му се вярваше много Марио Делвекио да е човек, който се поддава на паника.
— Как стигнахте от Цюрихберг до Централна гара?
— Взех трамвая.
Баер внимателно огледа конфискуваните вещи на Габриел.
— Сред вещите ви не открих трамваен билет. Навярно сте си купили билет, преди да се качите в трамвая?
Габриел поклати глава: беше виновен, както го подозираха. Веждите на Баер подскочиха нагоре. Представата, че Габриел се е качил в трамвая без билет, му се виждаше по-ужасяваща от възможността да е застрелял стареца в главата.
— Това е много сериозно нарушение, синьор Делвекио! Опасявам се, че ще трябва да ви наложим глоба от петдесет франка!
— Много съжалявам.
— По-рано идвали ли сте в Цюрих?
— Не, никога.
— Тогава откъде знаехте с кой трамвай да отидете до Централна гара?
— Щастливо предположение навярно. Трамваят пътуваше в правилната посока и затова се качих в него.
— Кажете ми още нещо, синьор Делвекио. Направихте ли някакви покупки, докато бяхте в Цюрих?
— Покупки ли?
— Купихте ли си нещо? Пазарувахте ли?
— Купих си чифт обувки.
— Защо?
— Защото докато чаках да вляза във вилата, обувките ми прогизнаха от дъжда.
— Вие сте изпаднали в паника. Страхували сте се да отидете в полицията, отчаяно сте бързали да се измъкнете от Цюрих, но сте намерили време да си купите нови обувки, защото краката ви са били мокри, така ли?
— Да.
Баер се облегна назад в стола си и почука на вратата. Тя се отвори и една ръка му подаде торбичка за веществени доказателства, в която бяха сложени обувките на Габриел.
— Намерихме ги в една тоалетна на Централна гара, заровени на дъното на кофа за смет. Подозирам, че са ваши. Също така подозирам, че следите по тях ще съвпаднат с кървавите следи, които намерихме във вестибюла и на алеята пред вилата.
— Вече ви казах, че съм бил там. Следите от стъпки, ако наистина са направени с тези обувки, не доказват нищо.
— Обувките са доста хубави, за да ги изхвърлите просто така в тоалетната на някаква гара. И не ми изглеждат чак толкова мокри. — Той вдигна поглед към Габриел и леко се усмихна. — Обаче съм чувал, че хората, които лесно се поддават на паника, обикновено имат чувствителни крака.
Изминаха три часа, преди Баер да се появи отново в стаята. За първи път не идваше сам. Беше съвсем ясно за Габриел, че новият е представител на по-висша институция. Беше също така ясно, че не е обикновен детектив от отдел „Убийства“ на цюрихската полиция. Личеше си по някои дребни жестове на Баер, който сякаш му се подчиняваше физически: начинът, по който тракна с токове, подобно на оберкелнер, когато настани новопристигналия до масата и незабележимо се оттегли на заден план.
Онзи се назова Петерсон. Не спомена собственото си име, не предложи никаква информация за професията си. Беше облечен с идеално изгладен тъмносив костюм и носеше банкерска вратовръзка. Почти напълно побелялата му коса бе късо подстригана. Скръстените му на масата ръце бяха ръце на пианист. На лявата си китка носеше масивен сребърен часовник, швейцарски, разбира се, с тъмносин циферблат — машинка, която можеше да издържи налягането на голяма дълбочина. За миг спря върху Габриел безизразния си, преценяващ поглед. Притежаваше естествената надменност на човек, който знае тайни и съхранява папки.