Опита се да си представи събитията, които се случваха извън тези стени. Петерсон се бе свързал с началника си, а началникът му — с Външното министерство. По това време новината вече бе стигнала до Тел Авив. Министър-председателят сигурно беше бесен. Имаше си предостатъчно проблеми: пожарът на Западния бряг, мирните преговори — на пух и прах, крехката коалиция се разпада. Последното нещо, от което имаше нужда, беше kidon6, макар и бивш, вкаран зад решетките в Швейцария — още един скандал на Външното министерство всеки момент щеше да избухне на първите страници на световната преса.
Тъй че през тази нощ лампите светеха по спешност в анонимната офиссграда на телавивския булевард „Кинг Саул“. Ами Шамрон? Новината беше ли достигнала до неговата крепост край езерото в Тибериъс? Беше ли си у дома през тези дни? Никой никога не знаеше къде се намира. Три-четири пъти го бяха измъквали от несигурното му убежище, за да се справи с тази или онази криза, да вземе участие в някой съмнителен експертен съвет или да играе ролята на мъдър стар съдия от уж независима комисия, провеждаща някакво разследване. Наскоро той бе назначен за временно изпълняващ длъжността шеф на службите, пост, който бе заемал по времето, когато за първи път го бяха пратили в оставка в еврейската пустош. Габриел се чудеше дали срокът на оставката му е изтекъл. При Шамрон думите изпълняващ длъжността можеха да означават сто дни, както и сто години. Той беше поляк по рождение, но притежаваше разтегливата представа за време, присъща на бедуините. Габриел бе неговият kidon. Шамрон щеше да се справи с положението, независимо дали бе излязъл в оставка или не.
Стареца… Винаги го наричаха Стареца, дори по време на кратката му авантюра със средната възраст. Къде е Стареца? Някой виждал ли е Стареца? Бягай! Стареца идва насам! Сега вече той беше старец, но в представите на Габриел винаги си оставаше онова опасно дребно човече, което през един септемврийски следобед на 1972 година бе дошло да го посети в „Бетсал’ел“ по време на междучасието. Не мъж, а желязо. Почти се чуваше дрънчене, когато вървеше. Той знаеше всичко за Габриел. Че е бил отгледан в една земеделска комуна в долината Джезрийл и че ненавижда земеделието. Че е нещо като вълк единак, макар че по онова време вече бе женен за своя състудентка на име Леа Савир. Че майка му е намерила сили да оцелее в „Аушвиц“, но не е успяла да се справи с рака, разяждащ тялото й; че и баща му е оцелял в „Аушвиц“, но не е успял да се справи с египетския артилерийски снаряд, който го бе направил на парчета в Синай. Шамрон знаеше, че Габриел толкова добре борави с пушката, колкото и с четката.
— Новините ли гледаш?
— Рисувам.
— Разбра ли за Мюнхен? Разбра ли какво е станало с нашите момчета там?
— Да, чух.
— Не си ли разстроен?
— Разбира се, че съм, но не точно защото са атлети или защото става въпрос за Олимпийските игри.
— Въпреки това би трябвало да си ядосан.
— На кого?
— На палестинците. На терористите от „Черният септември“, които се разхождат наоколо, а ръцете им са изцапани с кръвта на твоя народ.
— Аз никога не се ядосвам.
И макар че Габриел не бе успял да осъзнае това навремето, именно тези думи бяха впечатлили силно Шамрон и той се беше заел да го привлече.
— Ти знаеш чужди езици, нали така?
— Няколко.
— Няколко ли?
— Родителите ми не харесваха иврит и затова говореха на някои европейски езици.
— Кои?
— Ти вече знаеш кои. Знаеш всичко за мен. Не ми играй тези игрички.
И така Шамрон реши да използва сполучливата си находка. Голда бе наредила на Шамрон да прати момчетата да унищожат тези негодници от „Черният септември“, виновниците за кървавата баня. Операцията носеше името „Гняв Божи“. Шамрон бе казал, че тя няма нищо общо със справедливостта. Тя означаваше око за око. Това си беше чисто и просто отмъщение.
— Съжалявам, не ме интересува.
6
Свръхсекретно подразделение на Израелската тайна служба МОСАД от подбрани наемни убийци. — Б.пр.