— Беше от Рафаел.
Шамрон направи физиономия, сякаш искаше да каже, че такива тънки разлики не представляват интерес за него. Изкуство, музика, литература, театър — тези неща му се виждаха досадни. Той беше човек на реалностите.
— А Ишърууд знаел ли е, че всичко това е една игра?
— Джулиан ли? Не, опасявам се, че заблудих и него.
— Защо по този начин? Защо просто не ми каза истината?
— Тогава щеше ли да го извършиш?
— Не.
Той леко наклони плешивата си глава, отново дръпна дълбоко от турската си цигара: това е положението.
— Аз се страхувам от истината и съм малко далеч от тези неща. Аз съм старец, Габриел. Целия си живот съм прекарал в лъжа. За мен лъжата е по-удобна от истината.
— Пусни ме да сляза! Не искам да чувам нищо повече!
— Нека да довърша.
— Млъкни! Не искам да чувам гласа ти.
— Слушай, Габриел! — Шамрон удари с юмрук по шкафчето между задните седалки. — Швейцарският банкер Август Ролф искаше да говори с нас и затова беше убит. Искам да знам какво се канеше да ни каже Ролф, а също така искам да знам кой го уби заради това!
— Намери си някого друг, Ари. Разследването на убийства никога не е било по моята специалност. Всъщност благодарение на теб аз се представях блестящо тъкмо в обратното.
— Моля ти се, Габриел, нека да не подхващаме отново този спор.
— Вие двамата с Петерсон май сте си много близки приятелчета. Ако отново изиграеш ролята на раболепния евреин, сигурен съм, че ще пожелае да те държи в течение на всички подробности около разследването си.
— Август Ролф беше убит, защото някой е знаел, че отиваш в Цюрих… някой, дето не е искал да чуеш какво ще ти каже Август Ролф. Някой, който е искал всичко да изглежда така, сякаш ти си извършил убийството.
— Е, ако са имали такива намерения, направо са сгафили здравата. По времето, когато Ролф е бил убит, аз пътувах с влака от Париж. — Габриел бе вече по-спокоен. Все още беше вбесен, че Шамрон го е измамил, но същевременно бе и силно заинтригуван. — Какво знаеш за Август Ролф?
— От около двеста години семейство Ролф трупа пари в подземията под Банхофщрасе. Това е една от най-известните банкерски фамилии в Швейцария.
— Кой би искал смъртта му?
— Купища мръсни пари са минали през сметките на банката на Ролф. Със сигурност можем да предположим, че си е създал достатъчно врагове.
— Нещо друго?
— Разправят се легенди за проклятието, което тегне над фамилията. Преди двайсет и пет години съпругата на Ролф се е самоубила. Тя изкопала собствения си гроб в градината на извънградската къща на Ролф, влязла в него и се застреляла. Няколко години по-късно единственият син на Ролф — Максимилиан — загинал някъде в Алпите при катастрофа.
— Останал ли е жив някой от семейството?
— Дъщеря му, поне беше жива последния път, когато чухме за нея. Казва се Анна.
— Анна Ролф е негова дъщеря?
— Значи я познаваш? Впечатлен съм.
— Тя е една от най-прочутите цигуларки в света.
— Все още ли искаш да слезеш от колата?
Габриел притежаваше две дарби, които го превръщаха във велик художник-реставратор: педантично внимание към детайлите и непоколебимо желание да изкара всяка работа докрай, колкото и банална да е тя. Никога не напускаше ателието си, докато работното му място и подръчните материали не светнеха от чистота, никога не оставяше мръсни чинии в мивката, преди да си легне. И никога не оставяше недовършена картина, дори това да беше работа под прикритие за Шамрон. За Габриел една наполовина реставрирана картина вече не беше произведение на изкуството, а просто малко маслени бои и багри, наплескани върху платно или дървена плоскост. Трупът на Август Ролф, който лежеше под картината на Рафаел, представляваше нещо като наполовина реставрирана картина. Тя нямаше да бъде изцяло реставрирана, докато той не разбереше кой го е убил и защо.
— Какво искаш да направя?