Геслер отпи от чая си. Петерсон не можа да види как прави това, но го чу по чувствителния микрофон, използван за усилване на слабия глас на стареца.
— Но аз се разсеях — каза Геслер, като тракна обратно чаената чаша в чинийката. — Да се върнем към настоящата ни работа. Както изглежда, имаме още едно усложнение, касаещо случая „Ролф“.
— Прилича ли ви на човек, който би оставил нещата така, както са? — попита Геслер, след като Петерсон съобщи необходимата информация.
— Не, хер Геслер.
— Тогава какво предлагате?
— Да разчистим бъркотията колкото е възможно по-скоро, за да сме сигурни, че той няма да открие нищо.
Геслер въздъхна:
— Нашата цел никога не е била да си служим с насилие… а само да се борим с насилието, насочено срещу нас.
— В една война винаги падат жертви.
— Наблюдението и заплахите са едно… убийството е съвсем друго нещо. От особена важност е да използваме някой, който по никакъв начин да не може да бъде свързан със Съвета. Във вашия бранш вие сигурно сте попадали на такива хора.
— Да.
Старецът въздъхна.
Герхард Петерсон извади миниатюрната слушалка от ухото си и потегли обратно за Цюрих.
7.
Корсика
Както гласеше една стара корсиканска шега, Макиавели и маркиз Дьо Сад заедно са проектирали прочутите опасни пътища на острова. Въпреки това Англичанина никога не би имал нищо против да шофира тук. Всъщност той се носеше из острова в някаква фаталистична самозабрава, поради което си бе спечелил репутацията на малко смахнат. В момента летеше по една открита за вятъра магистрала в западните покрайнини на острова през гъстата пелена на океанските мъгли. Измина така пет мили и зави към вътрешността. Когато се изкачи сред хълмовете, мъглата отстъпи пред яркосиньото следобедно небе. Есенното слънце извади наяве контрастните зелени отсенки на маслиновите дървета и боровете. В сенките на дърветата избуяваха гъсти туфи от желтак, бяло изтравниче и прещип — легендарните корсикански шубраци, известни под името machia, в които от векове се криеха бандити и убийци. Англичанина отвори прозорчето на колата. Топлият аромат на розмарин облъхна лицето му.
Сред хълмовете пред него изникна град — едно струпване на къщи в пясъчен цвят с червени керемидени покриви, скупчени около камбанария, наполовина в сянка, наполовина огрята от яркото слънце. Отвъд него се извисяваха планините с ледено синкави снежни шапки по най-високите върхове. Преди десет години, когато се беше заселил тук, децата го сочеха с палец и кутре — корсиканския начин да се предпазят от уроки. Сега се усмихваха и му махаха, докато той се носеше през града към вилата си в затворената долина.
Пътьом мина покрай един paesanu8, който обработваше зеленчуковата си градинка край пътя. Човекът се взря в Англичанина, черните му очи проблеснаха под широката периферия на шапката и даде знак, че го е разпознал, като повдигна едва забележимо показалеца и средния си пръст. Старият paesanu беше един от приемните роднини на Англичанина. По-нагоре по пътя едно момче на име Джакомо излезе пред автомобила и размаха ръце, за да го спре.
— Добре дошъл у дома. Как мина пътуването?
— Много добре.
— Какво ми донесе?
— Зависи.
— От какво?
— От това дали си пазил вилата ми, докато ме нямаше.
— Разбира се, пазих я — точно както ти обещах.
— Идвал ли е някой?
— Не, никого не съм виждал насам.
— Сигурен ли си?
Момчето кимна утвърдително. Англичанина извади от куфара си красива ученическа чанта, ръчно изработена от хубава испанска кожа, и я даде на момчето.
— За учебниците ти… да не ги губиш повече, като се връщаш от училище.
Момчето повдигна чантата до носа си и подуши мириса на новата кожа. След това попита:
— Имаш ли цигари?
— Нали няма да кажеш на майка си?
— Разбира се, че не!
Мъжете претендираха, че управляват Корсика, но тук истинската власт беше в ръцете на майките. Англичанина подаде на момчето полупразен пакет цигари.
То го пъхна в ученическата си чанта.
— Има още нещо.
— Какво?
— Дон Орсати иска да говори с вас.
— Кога го видя?
— Тази сутрин.
— Къде?