Орсати винаги намираше за малко забавно това, че най-опитният му служител не бе корсиканец, а англичанин от квартал „Хайгейт“, в Северен Лондон. Само Орсати знаеше истината за него. Че той бе служил в Специалния военновъздушен полк10. Че е убивал хора в Северна Ирландия и Ирак. Че бившите му господари го смятаха за мъртъв. Веднъж Англичанина показа на Орсати изрезка от лондонски вестник. Своя некролог. Нещо много полезно в този бранш, помисли си Орсати. Хората обикновено не издирваха мъртъвци.
Той може и да беше роден в Англия, но според Орсати притежаваше неспокойната душа на корсиканец. Говореше на местния диалект толкова добре, колкото и Орсати, не се доверяваше на външни хора и презираше властите. Вечер седеше на селския площад заедно с местните старци, мръщеше се на момчетата, препускащи наоколо със своите скейтбордове, и мърмореше, че младежта не уважава старите порядки. Беше човек на честта… е, понякога ставаше въпрос за прекалено много чест, за да е по вкуса на дон Орсати. Все пак той беше съвършен убиец, най-добрият според Орсати. Беше обучен от най-способните убийци на планетата и Орсати бе научил много от него. Освен това той беше идеалният човек за изпълняване на някои поръчки на континента и ето защо в този следобед Антон Орсати посети вилата на Англичанина, мъкнейки наръч бакалски стоки.
Орсати беше потомък на знатна фамилия, но по облеклото и апетита си не се различаваше много от paesanu, които работеха в градината му край пътя. Носеше избелена бяла риза, разкопчана по средата на шкембето му, и прашни кожени сандали. „Закуската“, която беше донесъл, се състоеше от самун селски хляб, плоско шише зехтин, парче ароматна корсиканска шунка и бучка пикантно сирене. Англичанина щеше да осигури виното. Беше топъл следобед и двамата седнаха да хапнат на терасата с изглед към долината в шарената сянка на два извисяващи се корсикански бора.
Орсати подаде на Англичанина чек, издаден от „Орсати Олив Ойл“. Всички убийци у Орсати бяха официално назначени като служители на компанията. Англичанина беше заместник-директор на отдел „Маркетинг“, каквото и да означаваше това.
— Твоят дял от възнаграждението за испанската поръчка. — Той потопи парче хляб в зехтин и го пъхна в устата си. — Някакви проблеми?
— Момичето работеше за Испанските секретни служби.
— Кое момиче?
— Момичето, с което се срещаше Навара.
— О, по дяволите! Ти какво направи?
— Тя видя лицето ми.
Орсати обмисли тази новина, докато отряза тънко парче шунка и го сложи в чинията на Англичанина. Никой от двамата не обичаше да има допълнителни жертви. Това обикновено се отразяваше зле на бизнеса.
— Как се чувстваш?
— Уморен съм.
— Все още ли не спиш добре?
— Когато съм в чужбина и трябва да убия някого.
— А тук?
— Тук е по-добре.
— Ще трябва тази нощ да се опиташ да си починеш, вместо да киснеш до първи петли в селото със старците.
— Защо?
— Имам нова задача за теб.
— Току-що приключих с една. Възложи тази на някого друг.
— Много е секретна.
— Носиш ли досието?
Орсати довърши закуската си и лениво се заплиска в басейна, докато Англичанина четеше. Свърши и вдигна поглед от папката.
— С какво е заслужил да умре този човек?
— Явно е откраднал нещо много ценно.
Англичанина затвори папката. Без всякакви угризения можеше да убие човек, който краде за прехраната си. Според него всеки крадец представлява най-низшата форма на живот на земята.
— И защо точно аз трябва да свърша тази работа?
— Защото възложителите искат мишената да бъде мъртва и бизнесът й — унищожен. В Хиърфорд са те обучили да боравиш с експлозиви. Моите хора умеят да си служат с по-старомодни оръжия.
— Откъде ще взема бомбата?
Орсати излезе от басейна и усилено затърка с хавлиена кърпа гъстата си сребриста коса.
— Познаваш ли Паскал Дебре?
За нещастие Англичанина наистина познаваше Паскал Дебре. Той беше подпалвач, служещ в едно криминално предприятие със седалище в Марсилия. С Дебре трябваше да се действа много внимателно.
10
Авиодесантно подразделение със специално предназначение, използвано главно за потушаване на вълнения, особено в Северна Ирландия. — Б.пр.