— Дебре те очаква. Ще ти осигури всичко необходимо за работата.
— Кога заминавам?
8.
Коста де Прата, Португалия
По всичко си личеше, че жената, която се бе настанила в ремонтирания стар манастир на стръмния склон край морето, бе дала обет да живее изолирано като отшелница. Дълго време никой от селото дори не знаеше името й. Сеньора Роса, клюкарка и касиерка в супермаркета, обяви, че тя е презряна жена и натрапваше тази своя съмнителна теория на всеки, който имаше нещастието да мине покрай нейната каса. Именно Роса я кръсти Нашата Дама от хълма. Прякорът й остана и след като всички научиха името й.
Тя пристигаше в селото всяка сутрин, за да напазарува, като се спускаше стремглаво надолу по склона на хълма с яркочервения си мотопед, а русата й конска опашка се развяваше отзад като знаме. В дъждовно време носеше анорак с качулка с цвят на гъба. Правеха се много предположения за това откъде е дошла. Много слабо владееше португалски и говореше със силен акцент. Карлос, който се грижеше за двора на вилата и за малкото лозе, смяташе, че акцентът й е немски, а Мария, тази мрачна еврейска душа от Виена, благочестивата жена, която чистеше дома й, реши, че тя е холандка. Хосе от рибарския магазин я смяташе за датчанка. Но накрая, както обикновено, въпросът бе решен от Мануел, собственик на кафенето на селския площад и неофициален кмет на града.
— Нашата Дама не е германка, нито австрийка, нито холандка, нито датчанка. — Той потърка показалеца и средния си пръст с палеца — международния паричен знак. — Нашата Дама от хълма е швейцарка.
Дневният й график бе напълно предсказуем. След сутрешното й посещение в селото, можеха да я видят как плува в тъмносиния си басейн, косата й — скрита под черна гумена плувка. След това обикновено се разхождаше сред голите назъбени скали по билото на хълма или по прашната пътека, водеща до Мавританските развалини. В късния следобед свиреше на цигулка — изключително добре според онези, които я бяха слушали — в една гола стая на втория етаж на вилата. Веднъж Мария надникна там и видя как Нашата Дама цялата се тресе, тялото й подскача и се върти, косата й — мокра, очите й — здраво стиснати.
— Нашата Дама свири, все едно че е обсебена от демони — каза Мария на Карлос. — И никакви ноти. Свири по памет.
Само веднъж — по време на празника на Санто Антонио — тя взе участие в светския живот на селото. Малко след като се стъмни, когато мъжете запалиха дървените въглища за скарите и отпушиха бутилките с вино, тя се смъкна бавно надолу по склона по бяла рокля без ръкави и по сандали. За първи път не беше сама. Бяха четиринайсет души: италиански оперен певец, френска манекенка, британски филмов актьор, немски художник — заедно със съпруги, приятелки, наложници и любовници. Оперният певец и филмовият актьор се състезаваха кой ще изяде повече сардини на скара — традиционното празнично меню. Оперният певец с лекота срази актьора, който пък след това се опита да се утеши, като започна несръчно да флиртува с манекенката. Съпругата на актьора с всички сили го зашлеви насред площада. Португалските селяни, които никога не бяха виждали жена да зашлевява мъж, бурно заръкопляскаха и танците продължиха. По-късно всички се съгласиха, че благодарение на циганския оркестър, чиито членове живееха в една вила на склона на хълма, това бе най-хубавият фестивал, откакто се помнеха.
Само Нашата Дама като че ли не се веселеше. За Карлос тя представляваше един остров на меланхолията сред море от разюздан разврат. Хапваше по малко с неохота; пиеше виното си, сякаш по задължение. Когато красивият немски художник се настани до нея и я обсипа с внимание, Нашата Дама се държеше любезно, но с подчертано безразличие. Най-накрая художникът вдигна ръце и отиде да си търси друга плячка.
В полунощ, когато веселбата достигна връхната си точка, Нашата Дама се измъкна и тръгна сама по пътеката към вилата си на склона на хълма. Двайсет минути по-късно Карлос видя как ярка светлина блесна за малко в стаята на втория етаж. Именно в тази стая Нашата Дама свиреше на цигулка.
Тъй като почти нямаше какво друго да правят през това лято, селяните най-накрая се заеха да научат името и професията на тайнствената жена от склона на хълма. Карлос и Мария, които бяха най-близко до нея, бяха разпитани внимателно, но не можаха да кажат кой знае какво. Веднъж месечно получаваха чек, изпратен от лондонска компания на име „Юръпиън Артистик Мениджмънт“. Поради класовите и езиковите бариери, общуването им с жената бе сведено до размяната на най-обикновени поздрави. Но успяха да осигурят една особено важна информация: Нашата Дама бе склонна да изчезва внезапно и без обяснения. Роса от супермаркета откри какво се крие зад всичко това. Тя реши, че Нашата Дама е шпионка и че „Юръпиън Артистик Мениджмънт“ не е нищо друго, освен параван. По какъв друг начин можеше да се обясни нейната потайност? Внезапните й изчезвания и още по-внезапните й завръщания? Но ето че Мануел още веднъж реши въпроса. Една вечер, когато в неговото кафене пак се разгаряха споровете на тази тема, той пъхна ръка под бара и измъкна оттам компактдиск със запис на няколко цигулкови сонати на Брамс. Отпред имаше снимка на Нашата Дама.