Той зави към селото, следвайки дадените му инструкции. След Мавританските развалини — наляво, после надолу по хълма покрай старата винарна, следвай пътя, който минава покрай лозето и води към гората. Асфалтът се смени с настилка от дребен чакъл, следваше мек път, застлан със сплъстени борови иглици.
Пътят го отведе до една дървена порта. Габриел слезе и я отвори достатъчно, за да може да мине колата. Вкара я в обширния двор. Вилата се извиси пред него — с Г-образна форма, с теракотен покрив и стени от бял камък. Изключи мотора и тогава до него долетяха звуците от свиренето на Анна Ролф. Той се заслуша за миг, опитвайки се да познае какво свири, но не можа.
Когато слезе от колата, видя един мъж, който бавно се изкачваше по склона — широкопола шапка, работни ръкавици от кожа, къса угарка от ръчно свита цигара, лепната в ъгълчето на устата му. Докато оглеждаше посетителя, той изтупа пръстта от ръкавиците си и ги свали.
— Вие сте човекът от Израел, нали така?
Габриел с неохота кимна едва-едва.
Лозарят се усмихна:
— Елате с мен.
От терасата се откриваше забележителна гледка: склонът на хълма и лозето, а отвъд тях — океанът. От един отворен прозорец горе долитаха звуците на цигулката на Анна Ролф. Отнякъде изникна икономката; донесе кафе и купчина немски вестници отпреди седмица, а след това безшумно изчезна някъде във вътрешността на вилата. В „Нойе Цюрихер Цайтунг“ Габриел откри статия, посветена на разследването на убийството на Ролф. До нея имаше обширен материал за кариерата на Анна Ролф. Прочете го набързо и го остави настрана. Не научи нищо ново.
Преди да се докосне до някоя картина, Габриел прочиташе всичко, което можеше да открие за художника й. Приложи същия подход и към Анна Ролф. Тя бе започнала да свири на четиригодишна възраст и веднага бе показала необикновен талант. Швейцарският маестро Карл Верли се съгласил да я вземе за своя ученичка и връзката между двамата се запазила до смъртта му. Когато Анна навършила десет години, Верли поискал да я освободят от училище, за да може да посвещава повече време на музиката. Бащата на Анна неохотно се съгласил. Частен учител идвал във вилата в Цюрих, за да й преподава по два часа всеки ден, а през останалото време Анна свирела на цигулката си.
На петнайсет години Анна се представила за първи път на Международния музикален фестивал в Люцерн и направо наелектризирала европейската музикална сцена, след което била поканена да изнесе поредица от концерти в Германия и Холандия. На следващата година спечелила престижния конкурс за цигулари „Ян Сибелиус“ в Хелзинки. Като награда получила голяма парична сума, цигулка „Гуарнери“, право на поредица от концертни изяви и договор за запис.
Скоро след конкурса „Сибелиус“ кариерата на Анна Ролф се устремила право нагоре. Тя била притисната от изнурителния график — многобройни концерти и звукозаписи. Красивата й външност я превърнала в интернационално културно явление. Снимката й се появила по кориците на европейските модни списания. В Америка тя свирила в специална празнична телевизионна програма.
После, след двайсет години на безкрайни турнета и записи, Анна Ролф пострадала от злополуката, при която едва не загубила ръката си. Габриел си представи как би се чувствал, ако внезапно изгубеше способността си да реставрира картини. Не очакваше да завари Анна в добро настроение.
Един час след пристигането на Габриел тя спря да свири. Чуваше се само равномерното тиктакане на метронома. После и той замлъкна. Пет минути по-късно тя се появи на терасата, облечена със сини дънки и светлосив памучен пуловер със синкави оттенъци. Косата й беше влажна.
Анна подаде ръка:
— Аз съм Анна Ролф.
— За мен е чест да се запозная с вас, госпожице Ролф.
— Моля, седнете.
Ако Габриел беше художник портретист, сигурно щеше да се зарадва на такъв модел като Анна Ролф. Технически погледнато, лицето й представляваше самото съвършенство — високи гладки скули, котешки зелени очи, пълни устни и овална брадичка. Но това бе също така многопластово лице. Чувствено и уязвимо, надменно и твърдо. Тук-там лека следа от тъга. Но нейната енергия — тази трескава, безразсъдна енергия — го заинтригува най-силно и именно нея най-трудно би могъл да пресъздаде върху платното. Очите й святкаха, докато го оглеждаше. Дори след дългите часове на упражнения, ръцете й не можеха да стоят на едно място. Те се движеха по свои собствени пътища: играеха си със запалка, барабаняха по стъклената повърхност на масичката, многократно докосваха лицето, за да отмахнат един разпилян кичур, който непрекъснато падаше върху бузата й. Тя не носеше бижута; нямаше гривна на китката, нито пръстени на пръстите, нищо около шията.