Но сега той бе добре. Беше изплувал. Беше пълен с пари. По-точно казано — един милион лири, скътани на топличко в банковата му сметка в Барклис Банк, и то благодарение на един венециански художник на име Франческо Векелио и на навъсения реставратор, който в момента пристъпваше по мокрите плочки на Мейсънс Ярд.
Ишърууд намъкна един шлифер. Видът му на англичанин и изцяло английският гардероб прикриваха факта, че той въобще не беше — поне не в тесния смисъл на думата — англичанин. Англичанин по националност и паспорт — да, но германец по рождение, с френско възпитание и изповядващ еврейската религия. Малцина знаеха, че сегашното му фамилно име представлява нещо като фонетично извращение на истинското. Още по-малко хора знаеха, че през годините той бе правил услуги на един кръглолик джентълмен от някаква мистериозна фирма в Тел Авив. Рудолф Хелер бе името, което използваше този джентълмен, когато посещаваше Ишърууд в галерията му. Това име бе взето назаем, също както синия му костюм и джентълменските маниери. Истинското му име беше Ари Шамрон.
— В живота на човек му се налага да направи своя избор, нали така? — бе отбелязал Шамрон навремето, когато завербува Ишърууд. — Човек не предава втората си родина, нито колежа си, нито полка си, когато остава верен на своята плът и кръв, на племето си — за да не би още някой побъркан австриец или Багдадския касапин да се опита пак да ни направи всички на сапун, нали така, Джулиан?
— Вярно, хер Хелер.
— Няма да ви платим за това и една лира. Името ви няма да фигурира въобще в нашите документи. От време на време ще ми правите услуги. Много специфични услуги за един много специален агент.
— Страхотно! Великолепно! Къде да се подпиша? Какви услуги? Нищо непочтено, доколкото разбирам?
— Да кажем, че трябва да го изпратя в Прага. Или в Осло. Или в Берлин, да не дава господ. Ще искам да му намерите законна работа там. Нещо за реставриране. Установяване на автентичност. Консултантски услуги. Нещо, съответстващо на времето, което ще трябва да прекара там.
— Никакъв проблем, хер Хелер. А между другото този ваш агент има ли си име?
Агентът имаше много имена, както си спомни сега Ишърууд, докато наблюдаваше как мъжът прекосява квадратния двор. Истинското му име бе Габриел Алон и естеството на неговата секретна работа си личеше по ловките маневри, които извършваше в момента. Начинът, по който поглеждаше назад през рамо, докато се промъкваше през пасажа откъм Дюк Стрийт. Начинът, по който — въпреки непрестанния дъжд — той обиколи не един път, а два пъти стария двор, преди да се приближи до солидната врата на галерията и да натисне звънеца на Ишърууд. Бедничкият Габриел! Беше един от тримата или четирима най-добри в бранша, но не можеше да си позволи да върви по права линия. И как ли би могъл? След онова, което се бе случило с жена му и детето му във Виена… Никой човек не би бил същият след такова нещо.
Колкото и да е неочаквано, беше среден на ръст; с плавната си походка безпрепятствено прекоси Дюк Стрийт и стигна до ресторанта „При Грийн“, където Ишърууд бе запазил маса за обяд. Когато двамата седнаха, святкащите му очи обходиха помещението подобно на прожектори. Бяха продълговати, неестествено зелени и много бързо шареха наоколо. Скулите му бяха изпъкнали и квадратни, устните — тъмночервени, а острият му нос сякаш бе изрязан от дърво. Едно неподвластно на времето лице, както си помисли Ишърууд. Това можеше да бъде лице, взето от корицата на лъскаво модно списание за мъже или от някой мрачен портрет на Рембранд. Това също така можеше да бъде лице на човек с какъв ли не произход. Което представляваше едно изключително професионално преимущество.
Ишърууд си поръча пълнена писия и Сансер1, а Габриел — черен чай и купичка месен бульон. На Ишърууд той заприлича на православен отшелник, преживяващ с гранясало бяло сирене и корави като камък питки, само че Габриел, вместо в манастир, живееше в хубава селска къща край уединено заливче, образувано от Корнуолския прилив. Ишърууд никога не го бе виждал да се храни обилно, нито да се усмихва, нито пък да оглежда хубавите крака на някоя жена. Той никога не ламтеше за материални облаги. Имаше си само две играчки — стар автомобил ем джи и дървен кеч2, реставрирани от самия него. Слушаше своята опера на една ужасна, малка портативна компактдискова уредба, изцапана с боя и лак. Харчеше пари само за провизии. В своето малко корнуолско ателие той си имаше повече високотехнологични играчки, отколкото можеха да се намерят в отдела за консервация на галерия „Тейт“.