— Надявам се, че не сте ме чакали дълго. Опасявам се, че съм дала много строги инструкции на Карлос и Мария никой да не ме прекъсва, когато свиря.
— За мен беше удоволствие. Свирихте великолепно.
— Всъщност не беше така, но е много любезно от ваша страна, че го казвате.
— Веднъж бях на ваш концерт. Беше в Брюксел преди няколко години. Вечер, посветена на Чайковски, ако не се лъжа. Тогава бяхте направо невероятна.
— Днес не мога дори да се докосна до тези произведения. — Тя потърка белезите по лявата си ръка. Сякаш го направи неволно. Отпусна ръката в скута си и погледна вестника. — Виждам, че сте прочели за баща ми. Цюрихската полиция като че ли не знае много за убийството му, нали?
— Трудно е да се каже.
— Знаете ли нещо, което цюрихската полиция да не знае?
— И това е трудно да се каже.
— Преди да ми съобщите какво всъщност знаете, надявам се, че нямате нищо против да ви задам първо един въпрос.
— Не, разбира се, че не.
— Кой точно сте вие?
— В този случай съм представител на израелското правителство.
— И кой случай по-точно?
— Смъртта на баща ви.
— И защо смъртта на баща ми представлява интерес за правителството на Израел?
— Защото именно аз открих трупа на баща ви.
— Полицаите в Цюрих ми казаха, че трупът на баща ми е бил открит от един художник реставратор, който бил пристигнал, за да почисти картина на Рафаел.
— Така е.
— И вие сте този художник реставратор?
— В този случай.
Личеше си, че тя усилено се мъчи да схване връзката.
— Извинете, мистър Алон, но току-що приключих осемчасовите си упражнения. Може би мозъкът ми не работи както трябва. Вероятно ще трябва да започнем отначало.
Габриел й разказа историята, която бе научил от Шамрон в Цюрих. Че баща й се е свързал с израелското правителство и е помолил за тайна среща. Че не е обяснил защо иска тази среща. Че Габриел е бил изпратен в Цюрих, за да се срещне с него, но когато пристигнал, баща й вече бил мъртъв. Анна Ролф безстрастно изслуша тази история, само ръката й си играеше с кичур коса.
— И какво искате от мен, мистър Алон? — попита го тя, когато Габриел приключи.
— Бих искал да знам дали нямате някаква представа защо баща ви е искал да се срещне с нас.
— Баща ми беше банкер, мистър Алон. Швейцарски банкер. В живота му имаше много неща, лични и професионални, които той не споделяше с мен. Ако сте чели вестниците, сигурно знаете, че ние с него не бяхме особено близки и че той никога не говореше с мен за работата си.
— Съвсем нищо ли?
Тя пренебрегна въпроса му и на свой ред попита:
— С кои вас?
— Какво имате предвид?
— Казахте, че баща ми е искал да се срещне с вас. С кои вас? За кого работите?
— Аз работя за малка агенция, свързана с Министерството на отбраната.
— Министерството на отбраната?
— Да.
— Значи сте шпионин?
— Не, не съм шпионин.
— Вие ли убихте баща ми?
— Госпожице Ролф, моля ви. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ, а не за да си играем игрички.
— Да се запише, че обвиняемият не можа да отговори на въпроса.
— Аз не съм убил баща ви, но бих искал да разбера кой го е извършил. И ако знаех защо е искал да се срещне с нас, на първо място това щеше да ми подскаже някои отговори.
Тя обърна лице към океана.
— Значи вие смятате, че са го убили заради онова, което е можел да ви каже?
— Така изглежда. — Габриел помълча. След малко попита: — Знаете ли защо баща ви е искал да говори с нас?
— Струва ми се, че бих могла да предположа.
— Ще ми кажете ли?
— Зависи.
— От какво?
— От това дали ще реша да намеся вас и правителството на Израел в личните работи на моето семейство.
— Мога да ви уверя, че ще бъдем много дискретни.
— Говорите като швейцарски банкер, мистър Алон… но пък сигурно и не сте много по-различен. — Зелените й очи се бяха спрели върху лицето му, но с нищо не издаваха какви са намеренията й. — Трябва ми малко време, за да обмисля вашето предложение.