Мълчание…
— Отговорете ми, мистър Алон. Какво правехте с тях, когато ги откриехте?
Късно през нощта Саиб идваше в стаята на Габриел, подобно на призрака на Цвайтер, като винаги носеше бутилка евтино червено вино и френски цигари, сядаше по турски на пода и му четеше лекции за неправдите, стоварили се на гърба на палестинския народ. Евреите! Западът! Корумпираните арабски режими! Всички те са изцапали ръцете си с палестинска кръв!
Габриел кимаше, пийваше си от виното на Саиб и си вземаше още една от неговите цигари. От време на време и той даваше своя принос, като проклинаше Израел. Тази държава няма да просъществува дълго, беше обявил Габриел в една от своите по-забележителни речи. Най-накрая ще се срине — също като капитализма — под тежестта на собствените си унаследени противоречия. Саиб така се впечатли, че включи вариация на това изречение в следващата си статия.
Докато Габриел чиракуваше, Шамрон позволяваше на Леа да го посещава веднъж месечно. Двамата се любеха страстно, а след това тя лежеше до него на единичното легло и го умоляваше да се върне у дома, в Тел Авив. Представяше се за студентка по социология от Хамбург на име Ева. Когато Саиб пристигна при тях с виното и цигарите си, тя заговори пламенно за групата „Баадер-Майнхоф“ и за ООП. Саиб я нарече чаровница.
— Някой ден трябва да дойдеш в Палестина и да видиш тази земя — каза той.
Да, съгласи се Леа. Някой ден.
Всяка вечер Габриел се хранеше в италианско ресторантче, намиращо се близо до хотела. На втората вечер собственикът вече се държеше с него така, сякаш бе редовен клиент, посещаващ ресторантчето веднъж седмично от двайсет години насам. Настани го на специална маса близо до кухнята и взе да го отрупва с ордьоври, докато Габриел не започна да моли за милост. Последваха макарони, после риба, после разнообразни dolci12. Докато Габриел пиеше кафето си, собственикът му връчи една бележка.
— Кой я остави? — попита Габриел.
Той вдигна ръце в типичния римски жест на недоумение:
— Един мъж.
Габриел я погледна: обикновена хартия, анонимен почерк, без подпис.
Църквата „Санта Марш делла Пасе“. Един часът.
Нощта стана по-студена, поривист вятър разлюля дърветата на Вила Боргезе. Габриел повървя малко — по Корсо д’Италия, надолу по Виа Венето, след това спря едно такси и го нае до Центро Сторико.
В продължение на двайсет минути той обикаля тесните улички и тихите площади, докато се увери, че не го следят. След това отиде до Пиаца Навона. Площадът беше многолюден въпреки студа, кафенетата бяха пълни, улични художници предлагаха евтини картини.
Габриел бавно обиколи площада, като поспираше ту да погледне някой богато украсен фонтан, ту да пусне няколко монети в шапката на слепец, подрънкващ на китара само с четири струни. Някой го следеше; усещаше го.
Тръгна към църквата, после изведнъж зави в обратна посока. Преследвачът стоеше сред група хора, които слушаха свиренето на китариста. Габриел се приближи и застана до него.
— Чист си — рече онзи. — Влез вътре.
Църквата беше празна, въздухът вътре беше наситен с мириса на горящ восък и тамян. Габриел прекоси нефа и застана пред олтара. Вратата зад него се отвори и звуците на многолюдния площад нахлуха в църквата.
Обърна се да погледне, но видя само една стара жена, дошла да се помоли.
След миг църковната порта отново се отвори. Този път влезе мъж: кожено яке, зорки тъмни очи — Рами, личният бодигард на Стареца. Коленичи на една скамейка и се прекръсти.
Габриел прикри усмивката си, когато той се обърна и впери поглед в олтара. Вратата отново се отвори, глъчката на площада отново наруши тишината, но този път Габриел не си даде труд да се обърне, защото веднага разпозна характерната походка на Ари Шамрон.
След миг Шамрон стоеше до него, без да откъсва очи от олтара.
— Какво е това, Габриел? — нетърпеливо попита той.
Шамрон изобщо не ценеше изкуството. Той откриваше красота само в някоя перфектно замислена операция или в унищожаването на врага.
— По една случайност тези фрески са били нарисувани от Рафаел. Той рядко е рисувал фрески — само за някой папа или за негови близки съратници. Тази църква е принадлежала на един банкер с големи връзки на име Агостино Чиги и когато Рафаел му представил сметката за фреските, той бил толкова вбесен, че отишъл при Микеланджело, за да поиска и неговото мнение.