— В „Каринхол“ ли отиваха всичките?
— Някои, не всичките. Също като Хитлер, Гьоринг се отнасяше с презрение към картините на импресионисти и модернисти, но знаеше, че може да ги продаде или замени срещу картини, които са повече по вкуса му. Една такава сделка бе извършена от агентите на Гьоринг в Италия. В замяна на седем картини от италиански стари майстори и няколко objets d’art Гьоринг даде девет картини, заграбени от галерия „Жьо дьо Пом“. Ван Гог, Дега, Сезан, Реноар и Моне — споменавам само няколко, всичките откраднати от еврейски колекции и галерии. Гьоринг направи няколко такива размени с помощта на търговци в Швейцария.
— Разкажи ми за швейцарската връзка.
— Поради неутралитета на страната си, търговците и колекционерите от Швейцария бяха в уникалната позиция да трупат капитал за сметка на плячкосания Париж. На швейцарците бе позволено да пътуват из по-голямата част на Европа, а швейцарският франк бе приет за единствената универсална валута. И не забравяй, че места като Цюрих изкарваха огромни печалби от колаборацията с Хитлер. Париж бе мястото, където можеше да си купиш плячкосани произведения на изкуството, но Цюрих, Люцерн и Женева бяха местата, където можеше да ги разтовариш.
— Или да ги скриеш?
— Ама разбира се. Законите за банковата тайна превърнаха Швейцария в естествено бунище за плячкосани произведения на изкуството. За същото помогнаха и законите за приемане на открадната собственост.
— Обясни ми тези закони.
— Те бяха блестящи и наистина по швейцарски изкусно формулирани. Например ако някой добросъвестно придобие предмет и се окаже, че този предмет е краден, след пет години по закон става негов.
— Колко удобно!
— Почакай, има и още. Ако се окаже, че търговец на произведения на изкуството притежава нещо крадено, задължение на истинския собственик е да компенсира търговеца, ако иска да получи обратно собствеността си.
— Значи швейцарски търговци и колекционери са можели да приемат крадени произведения, без да се страхуват от закона или от това, че ще изгубят пари, така ли?
— Точно така.
— А какво стана след войната?
— Съюзниците изпратиха един художествен експерт на име Дъглас Куупър в Швейцария, за да се опита да открие истината. Куупър установи, че стотици, ако не и хиляди крадени произведения са влезли в Швейцария по време на войната. Той беше убеден, че много от тях са били скрити в банкови трезори и митнически складове. Пол Розенберг отиде в Швейцария, за да може сам да огледа как стоят нещата. В една галерия в Цюрих му предложили картина на Матис, открадната от неговата собствена колекция.
— Забележително! — рече Габриел. — И какво направи швейцарското правителство с тази информация?
— Обеща на Съюзниците, че ще съдейства за подробно проучване на въпроса. Обеща да замрази всички немски авоари, влезли в Швейцария по време на войната, и да проведе общонационално преброяване на тези авоари. Не приложи нито едната, нито другата мярка. Дъглас Куупър предложи да се отнеме лицензът на всеки търговец, който се занимава с крадени произведения на изкуството. Швейцарското правителство отказа. Тогава швейцарската Федерация на търговците на картини нареди на членовете си да не съдействат. Накратко: швейцарското правителство действаше, както обикновено. Затули своя бизнес и своите граждани от погледите на чужденците.
— А търговци като Пол Розенберг не се ли опитаха да получат обратно картините си чрез съда?
— Неколцина наистина се опитаха, но играта беше нечестна. Швейцарците направиха така, че опитите на някой чужденец да си получи обратно собствеността от швейцарски гражданин да отнемат много време и средства. Швейцарците обикновено се криеха зад претенцията за добросъвестност. И не забравяй, че по-голямата част от въпросните произведения на изкуството са били откраднати от нацистите през 1940 година. До 1945 година, според петгодишното разпореждане на швейцарския закон, законните собственици вече нямаха право да предявят валиден законен иск. Излишно е да казвам, че повечето от ищците си тръгнаха с празни ръце.