— Нашият приятел е на път за Лион, за да се види с професора.
21.
Лион
Професор Емил Жакоби представляваше самообявилата се гузна съвест на Швейцария. Той вярваше, че за да спаси страната си, първо трябва да я направи на парчета и бе посветил живота си на изравянето и излагането на показ на нелицеприятни моменти от швейцарската история. Публикуването на неговата експлозивна книга „Митът“ бе предизвикало истинска буря, тъй като в нея се разкриваха в подробности широките икономически и търговски връзки между нацистка Германия и Швейцария по време на Втората световна война. Жакоби очертаваше процеса, по който швейцарските банки бяха приемали плячкосано злато — злато, което е било смъкнато от зъбите на евреи на път към газовите камери — и го бяха превръщали в твърдата валута, която Хитлер бе използвал, за да купи суровините, необходими за поддържането на военната си машина. Заключенията на професор Жакоби шокираха страната и го превърнаха в национален парий: Швейцария и нацистка Германия са били съюзници във всичко, без това да е било скрепено с договор, написа той. Хитлер не би могъл да води тази война без помощта на швейцарските банкери и оръжейници. Ако не е била Швейцария, военната машина на Вермахта е щяла да засече и да спре през есента на 1944 година. Животът на милиони хора е щял да бъде пощаден, ако не е била алчността на швейцарските банкери.
Скоро след публикуването на „Митът“ животът на професор Жакоби в Швейцария стана изключително некомфортен. Той получаваше смъртни заплахи, телефоните му бяха подслушвани, а швейцарските Секретни служби следяха всяка негова крачка. Страхувайки се за сигурността си, той се отказа от професурата си в Лозана и отиде на работа в Историческия факултет на Лионския университет.
По-голямата част от следващия ден Габриел прекара в издирване на професора.
Остави две съобщения на телефонния секретар в дома на Жакоби и още две на изключително неотзивчивата му секретарка в университета. В един и половина следобед Жакоби се обади на клетъчния телефон на Габриел и се съгласи да се срещнат.
— Елате в моя апартамент довечера в шест. Тогава ще поговорим.
След това избъбри набързо адреса си и рязко затвори телефона. Ето защо Габриел трябваше да убие няколко часа от времето си. В една книжарница близо до университета откри френското издание на „Митът“ и прекара останалата част от следобеда, като седеше сред студентите в кафенето до Плас де Теро и четеше книгата.
В шест часа професорът го чакаше в преддверието на своя блок на Рю Лантерн. Носеше протрито сако от туид, а очилата му без рамки бяха избутани назад на челото, към немирните му къдрици, наподобяващи птиче гнездо. На крачолите на панталона си имаше клипсове, за да не се закачват параментите за веригата на велосипеда му.
— Добре дошли в изгнание — каза той и уморено поведе Габриел нагоре по стълбите към апартамента си на четвъртия етаж. — Ние, швейцарците, почитаме свободата на словото, но само ако това слово избягва да критикува Швейцария. Аз извърших смъртния грях на почтен швейцарец и затова се оказах тук, в златната клетка на Лион.
На площадката на апартамента си професорът дълго се рови сред хвърчащите листове и смачканите учебници в кожените си дисаги, търсейки ключовете за апартамента. Най-накрая ги откри и двамата влязоха в малък, оскъдно мебелиран апартамент. Всички повърхности в него бяха отрупани с книги, документи и вестници. Габриел се усмихна. Беше дошъл на точното място.
Жакоби затвори вратата и окачи чантата си на резето.
— Значи искате да обсъдим убийството на Август Ролф? Както се оказва, аз много внимателно съм следил този случай.
— Така и предположих. Чудех се дали ще се съгласите да сравним бележките си.
— И вие ли сте историк, мистър Алон?
— Всъщност аз съм художник реставратор, но в този случай работя за правителството на Израел.