Веднъж видях и лейди Лейкънам — на Пикадили, до Грийн парк, разхождаше се с мъж и куче. Остави ги да продължат напред, а тя спря. Кучето май беше някаква овчарска порода, с подрязана опашка, но дребно. Здрависахме се. Изглеждаше прекрасно.
Стояхме насред тротоара и англичаните се движеха около нас, добросъвестни до дребнавост, както само те умеят.
Очите й бяха като черен мрамор, непроницаеми, спокойни.
— Много мило от твоя страна, че си ме подкрепила — казах аз.
— Нищо не ми струваше, скъпи. Прекарах си страхотно с помощник-комисаря на Скотланд Ярд. Цялата стая направо плуваше в уиски и сода.
— Без теб сигурно щяха да се опитат да го лепнат на мен.
— Довечера — изстреля тя думата бързо и делово, — за съжаление съм заета. Но утре… Отседнала съм в „Клариджис“. Ще се обадиш ли?
-Утре — повторих аз. — О, непременно. (Напусках Англия на сутринта.) Значи си го прегазила с Ромео. Знам, че се държа нахално, но… защо?
И това ставаше на Пикадили, до Грийн парк, докато пешеходци внимателно ни заобикаляха отвсякъде.
— Така ли съм направила? Боже, колко отвратително съм постъпила. Не знаеш ли защо? — запита тя, спокойна като парка до нас.
— Разбира се — пробвах се аз. — Мъжете като него често правят тази грешка — да си мислят, че притежават всяка жена, която им се усмихва.
Дивият парфюм на кожата и достигна до мен, сякаш го довя пустинен вятър от хиляди километри разстояние.
— Утре — повтори тя. — Към четири. Даже няма нужда да се обаждаш по телефона.
— Утре — излъгах аз.
Зяпах след нея, докато се скри от погледа ми. Стоях неподвижен, абсолютно неподвижен. Англичаните ме заобикаляха, все едно бях паметник или китайски мъдрец, или пък кукла от дрезденски порцелан с човешки размери.
Съвсем неподвижен. Студен вятър повдигна листа и късчета хартия и ги подгони през позавехналата вече трева на Грийн парк, през спретнатите алеи, през високия бордюр на тротоара и ги захвърли на Пикадили.
Стоях там май цяла вечност, без да ме е грижа за нищо. Нямаше за какво да се грижа.