В онзи ден се изморих повече от обикновено. Старата лодка ми се струваше неповратлива като хамбар, затънал сред разлелите се води на Мисисипи. Греблата винаги ми се бяха стрували възкъсички, но сега сякаш бяха още по-къси. Бавно загребах обратно, загледан в сноповете жълта светлина, които галеха плажовете, далеч пред мен, в друг свят. Над водата застудя.
Издърпах лодката доста високо, за да я вържа за пъна, изправих се и засмуках пръст — ожулих го, като връзвах възела.
Не бях я чул изобщо — нито нея, нито големия й черен кон, дори дрънкането на халките в краищата на мундщука в устата му. Миналогодишната шума там сигурно е била много мека или пък конете й бяха вълшебни. Когато се изправих и се обърнах, тя беше на не повече от два метра от мен.
Носеше черен костюм за езда, бяло ловджийско шалче на врата, а конят, който беше възседнала, изглеждаше доста проклет. Жребец. Тя се усмихна — чернокоса, млада, но не девойка. Никога не я бях виждал преди. Беше ужасно красива.
— Обичате да гребете? — запита тя по безцеремонния английски начин, който нямаше нищо общо с обичайната непринуденост. Гласът й ми напомни песента на дрозд, американския дрозд.
Черният жребец ме изгледа с червените си очи и тихо разри шумата с копито, после застана неподвижен като скала, потрепвайки с едното ухо.
— Мразя да греба — уточних аз. — Само блъскане и мазоли. После три мили пеша до вкъщи.
— Тогава защо го правите? Аз никога не правя неща, които не харесвам. — Докосна врата на жребеца с ръкавицата си — черна като козината му.
Свих рамене.
— Сигурно все пак ми харесва по някакъв начин. Раздвижва те. Успокоява нервите. Възбужда апетита. Не мога да измисля никакви по-умни причини.
— А би трябвало да можете — заяви тя. — Нали сте американец.
— Американец ли съм?
— Разбира се. Наблюдавах ви как гребете. С такава сила. Още тогава разбрах. Акцентът също ви издава.
Навярно съм гледал лицето и с жадни очи, но тя май нямаше нищо против.
— Отседнал сте при едни хора с фамилия Крандол, в Бъдънам, нали, господин Американец? Клюките доста бързо се разпространяват в провинцията. Аз съм лейди Лейкънам, от Лейквю.
Сигурно лицето ми се бе сковало за миг. Сякаш бях произнесъл: „О, значи вие сте онази жена.“
Забеляза, смея да твърдя. Почти всичко забелязваше. Може би дори всичко. Но в бездънните й черни очи не се появи ни най-малка сянка.
— Онази прекрасна сграда от епохата на Тюдорите — виждал съм я вече… отдалече.
— Вижте я отблизо, ако искате да се шокирате — предложи тя. — Опитайте моя чай. Името, ако обичате?
— Парингдън. Джон Парингдън.
— Джон е хубаво, силно име. Малко скучничко. Ще трябва да се примиря с него през кратките мигове на запознанството ни. Хвани се за стремето на Ромео, Джон — за кожения ремък, лекичко.
Жребецът се поразмърда, като докоснах кожената лента, но тя му загука и той бавно тръгна по леко нанагорнище към дома, наострил уши. Дори когато внезапно прелетя птица над горската поляна и се спусна ниско под дърветата, само ушите му потрепнаха.
— Добре е възпитан — похвалих го аз.
Тя вдигна черните си вежди.
— Ромео ли? Зависи. Срещаме какви ли не хора, нали така, Ромео? И демонстрираме различни маниери. — Лейди Лейкънам леко размаха късия камшик. — Но това не те тревожи, нали?
— Не знам — вдигнах рамене. — Може и да ме тревожи.
Тя се засмя. По-късно установих, че много рядко се смее.
Държах кожения ремък на стремето на сантиметри над глезена й. Исках да докосна крака й. Не знам защо; стори ми се, че тя иска да докосна крака й. Защо ли? И това не знаех.
— О, и вие имате добри маниери — подметна тя.
— Личи си.
— Не съм съвсем сигурен — признах си. — Те са бързи като лястовица и бавни като вол, но винаги в неподходящия момент.
Камшикът плесна във въздуха мързеливо — не срещу мен, не и срещу черния жребец, който явно не очакваше да го шибат с камшик.
— Вие май флиртувате с мен.