— Май да.
Жребецът беше виновен. Внезапно спря. Ръката ми се плъзна надолу и докосна глезена й. Така и си остана.
Не забелязах да беше мръднала и нямах ни най-малка представа как беше спряла коня. А той сега стоеше като бронзова отливка.
Тя бавно-бавно погледна надолу към ръката на глезена й.
— Нарочно ли беше? — попита.
— Съвсем.
— Поне имаш смелостта да си признаеш — гласът й бе далечен като горско ехо. Толкова далечен. Разтреперих се като лист.
Тя се наведе бавно, докато главата й почти се изравни с моята. Жребецът не помръдна и мускулче в огромното си тяло.
— Бих могла да направя три неща — заяви тя. — Познай ги.
— Лесна работа. Да продължиш ездата, да използваш камшика срещу мен или просто да се засмееш.
— Сгреших — каза тя с неочаквано напрежение в гласа. — Четири неща.
— Дай ми устните си — казах аз.
2
Имението се появи неочаквано в края на склона, спускащ се от просторна кръгла поляна, където се предполагаше, че някога е бил римски лагер. Долу в низината се виждаше Лейквю, откъдето (типично по английски) изобщо нямаше изглед към езерото.
Бе изключително занемарено — нещо, което не се среща в Англия — джунгла от оплетени лози, пусти, обрасли с високи плевели пространства — някогашните тревни площи. Беше срамно дори да се гледа запустялата градина. На терена за боулинг от епохата на кралица Елизабет бе пораснала трева до коленете. Самата къща бе построена с потъмнели от времето червени тухли в традиционна за Елизабетинската епоха форма, издадени навън прозорци, с тежки метални решетки отпред, зад които дремеха тлъсти паяци, излегнали се като епископи в паяжините, нашарили стъклата, и сънливо зяпаха от същите тези прозорци, от които някога франтове с хищнически лица, облечени с жакети с цепка, гледали към Англия, недоволни, в дните на своята ярост, от нейния манастирски чар.
Появиха се и конюшните — покрити с мъх, запуснати. От потънал в сянка бокс излезе гном, облечен в бричове за езда, с дълги ръце и огромен нос, и хвана жребеца.
Тя скочи върху плочника и тръгна, без да продума.
— Не е плод на немарливо отношение — обясни, когато се отдалечихме достатъчно от гнома, за да не ни чува. — А просто убийство. Обичах това място и той го знаеше.
— Съпругът ти ли? — стиснах леко устни, едната влезе под другата — мразех го.
— Да влезем през предния вход, за да се насладиш на прекрасното парадно стълбище. Там той просто надмина себе си. Отдели му специално внимание.
Пред голямата къща имаше широко пространство, оградено от алея за коли. Около него растяха стари дъбове. Тревата тук беше по-зле от другаде, защото беше лошо окосена и изглеждаше пожълтяла. Дъбовете хвърляха дълги сенки, които коварно се прокрадваха през съсипаната тревна площ, тихи, тъмни, опипващи — сенки на омразата. Уж сенки, но повече от такива, както сянката на слънчевия часовник не е просто сянка, а нещо повече.
На далечния дразнещ призив на звънеца се отзова стара вещица — лика-прилика на гнома от конюшнята. Старицата беше от англичаните, които сякаш не бяха в състояние просто да влязат в някоя къща, а трябваше да бъдат допуснати вътре. Тя измърмори под носа си на неясен диалект нещо, което приличаше на ругатня.
Прекрачихме прага и моята домакиня отново вдигна камшика нагоре като показалка.
— Представям ти — оповести с гробовен глас — най-добрата творба от средния му период, както казват за художниците. Сър Хенри Лейкънам, баронет — държа да забележиш и ако обичаш да запомниш, че по наше мнение баронет е много повече от барон или виконт. Сър Хенри Лейкънам, един от нашите най-стари баронети, и едно от най-старите ни стълбища след неравностоен сблъсък.
— Искаш да кажеш, че брадвата е била нова.
Стояхме пред парадното стълбище (или каквото бе останало от него) — строено за кралски потомци, за величествена дама със свита от приближени, целите в кадифе и звезди, заради красотата на сенките по огромния облицован таван, за посрещане след победа или след дълго отсъствие и за да бъдат използвани понякога просто като стълби.
Бяха ужасно широки и разстлани, а извивката им бе лека, но непоколебима като времето. Перилата сигурно са стрували цяло състояние, но можех само да предполагам, защото така бяха насечени, че от тях бяха останали само почернели трески.
Доста дълго не откъснах поглед от парадното стълбище. В паметта ми се бе запечатало име, от което винаги щеше да ми се свива стомахът.
— Един момент — хрумна ми изведнъж. — Ти все още си негова…
— О, това е част от отмъщението.
Старата вещица вече си бе отишла, мърморейки си нещо под носа.