— Ти го направи, Габриел — каза Лавон. — Спипа го.
— Кого? — попита Алон.
— Пол — отговори Ели с усмивка. — Павел Жиров от „Волгатек — нефт и газ“ е Пол.
Разправията, която последва, бе сред най-лошите в дългата съвместна работа на екипа, но въпреки това тя протече толкова тихо, че Келър изобщо не разбра, че я е имало. За разлика от друг път, те се разделиха почти на две, като Яков оглави групата на негодуващите. Неговата теза беше проста и той разпалено я защитаваше. Те бяха предприели операция с една-единствена цел: да намерят доказателство, че руснаците са извършили отвличането на Маделин Харт като част от заговор, за да получат достъп до британския нефт. Сега доказателството седеше в стаята си в хотел „Империал“ в лицето на Павел Жиров — шеф по сигурността на „Волгатек“ и главорез на Московския център, ако изобщо имаше такъв. Те нямаха друг избор, освен веднага да предприемат действия срещу него, привеждаше доводи Яков. В противен случай Жиров щеше да се измъкне завинаги извън обсега им.
За съжаление на Яков, лидерът на групата, която бе на противното мнение, бе не друг, а бъдещият му шеф — Габриел Алон, който спокойно обясни всички причини, поради които Павел Жиров щеше да напусне Копенхаген на следващата сутрин. Според него те нямаха време да планират или да репетират операцията както трябва. Нито пък щеше да им се предостави възможност да заловят Павел чисто, в съответствие със съществуващите критерии на Службата. „Ударните операции винаги са рисковани — каза Габриел. — А ударна операция без план е гарантирана катастрофа, която Службата в момента не може да си позволи.“ Щяха да оставят Павел Жиров да си отиде. И ако е необходимо, щяха да му носят багажа.
И така, на следващата сутрин Павел Жиров, известен още като Пол, излезе в десет часа от вратата на хотел „Империал“, придружен от Генадий Лазарев и Дмитрий Бершов. Тримата бяха откарани с лимузина до летището на Копенхаген и се качиха на частен самолет, който отлетя за Москва. Йоси щракна една последна снимка от отпътуването им за бюлетина, който не съществуваше, и след това се качи на самолета за Лондон. Същата вечер той и другите членове на екипа отново се събраха около Габриел в обезопасената къща в Грейсууд. Той ги информира, че Николай Авдонин ще отиде в града на еретиците на интервю за работа. И екипът ще замине с него.
46.
Грейсууд, Съри
Заповедта за явяване пристигна по защитената връзка в края на следващия следобед. Габриел си помисли да я пренебрегне, но съобщението даваше ясно да се разбере, че неявяването би довело до незабавното анулиране на разрешението за операцията. И така, в шест часа същата вечер той неохотно се отправи към централната част на Лондон и се промъкна в израелското посолство през задната врата. Началникът на лондонската централа — закален в битките кариерист на име Натан, чакаше напрегнато във фоайето. Той придружи Алон до Светая светих и след това бързо се измъкна, сякаш се боеше да не бъде наранен от летящи отломки. Помещението беше празно, но на масата бе сложен поднос със сандвичи за чай и виенски маслени бисквити. Имаше и бутилка минерална вода, която Габриел заключи в един шкаф. Направи го по навик. Доктрината на Службата изискваше на мястото на потенциално враждебна среща да бъдат махнати всички предмети, които биха могли да се използват като оръжие.
В продължение на двайсет минути никой не влезе в стаята. След това най-сетне се появи един мъж с масивното телосложение на борец. Той носеше тъмен костюм, който изглеждаше с един размер по-малък, и модерна риза с висока яка, която създаваше впечатлението, че главата му е забита между раменете. Косата му — някога червеникаворуса, сега бе сребристосива и късо подстригана, за да се прикрие фактът, че капеше с обезпокоителни темпове. Той се втренчи за миг в Алон през чифт тесни очила, сякаш обмисляше кога да го застреля — сега или на зазоряване. След това се приближи до подноса с храна и бавно поклати глава.
— Мислиш ли, че враговете ми знаят?
— Какво да знаят, Узи?
— Че не мога да устоя на храна. Особено на тези неща — добави Навот, като грабна маслена бисквита от подноса. — Предполагам, че е генетично. Дядо ми най-много обичаше маслени бисквити и чаша хубаво виенско кафе.
— По-добре да имаш проблем със сладките, отколкото с хазарт или жени.