— Лесно ти е да го кажеш — отвърна възмутено Навот. — Ти си като Шамрон. Нямаш никакви слабости. Ти си непокварен. — Замълча, после добави: — Ти си съвършен.
Габриел разбра накъде водеше това. Той запази мълчание, докато Узи се взираше в маслената бисквита в ръката си, сякаш тя бе източникът на всичките му проблеми.
— Предполагам, че все пак имаш една слабост — каза най-накрая Навот. — Винаги позволяваш на личните чувства да ти влияят при вземането на решения. Ще трябва да се отървеш от това, когато станеш началник.
— Това не е лично, Узи.
Навот се усмихна пресилено.
— Значи, не отричаш, че Шамрон е говорил с теб да станеш следващият шеф?
— Не — отвърна Алон. — Не отричам.
Навот все още се усмихваше, макар и едва-едва.
— Имаш още една слабост, Габриел. Ти си почтен. Прекалено почтен за шпионин.
Узи най-сетне седна и постави масивните си ръце върху масата. Повърхността сякаш хлътна под тежестта им. Наблюдавайки го, Алон си спомни един неприятен следобед преди много години, когато двамата с Навот бяха партньори при урок от обучението по безшумно убиване. Габриел вече не помнеше колко пъти умира в онзи ден.
— Колко време ми остава? — попита Навот.
— Стига, Узи. Нека да не го правим.
— Защо?
— Защото от това няма да се почувства по-добре никой от нас.
— В такъв случай сигурно се чувстваш виновен.
— Ни най-малко.
— От колко време планираш да ми отнемеш работата?
— Познаваш ме добре, Узи.
— Мислех, че е така.
Навот бутна настрана подноса с храна и огледа стаята.
— Какво щеше да им стане, ако ми бяха оставили и шише вода?
— Аз го заключих в шкафа.
— Защо?
— Защото не исках да ме удариш с него.
Узи хвана лакътя му и го стисна. Алон мигновено почувства как ръката му изтръпна.
— Дай ми го — каза Навот. — Това е най-малкото, което можеш да направиш.
Габриел стана и донесе бутилката. Когато отново седна, гневът на Узи изглеждаше поутихнал, но съвсем малко. Той разви алуминиевата капачка, използвайки само палеца и показалеца си, и бавно си наля няколко пръста от газираната вода в прозрачна пластмасова чаша, без да предложи и на Алон.
— Какво направих, за да заслужа това? — Узи зададе въпроса повече на себе си, отколкото на Габриел. — Бях добър началник, страшно добър. Ръководих делата на Службата с достойнство и запазих страната си настрана от каквито и да било големи чуждестранни конфликти. Бях ли в състояние да закрия иранската ядрена програма? Не. Но не допуснах и да бъдем въвлечени в катастрофална война. Това е първостепенната задача на шефа на Службата: да гарантира, че премиерът няма да действа прибързано и да въвлече страната в ненужен конфликт. Ще научиш това, като се настаниш на моя стол.
Когато Габриел не отговори нищо, Навот отпи преднамерено малко вода, като че ли бе последната на земята. Той бе прав за едно: беше добър шеф. За съжаление, успехите, постигнати при неговото управление, бяха все успехи на Габриел.
— Има и нещо друго, което бързо ще научиш — продължи Узи. — Много трудно се ръководи една разузнавателна служба с човек като Шамрон, който наднича над рамото ти.
— Това е неговата служба. Той я е създал от нулата и я превърна в това, което е днес.
— Стареца е точно това — старец. Светът се е променил през столетието, откакто Шамрон е бил началник.
— Не го мислиш наистина, Узи.
— Извини ме, Габриел, но в момента не се чувствам особено благоразположен към Шамрон, нито към теб, заради този въпрос.
Навот потъна в мрачно мълчание. Началникът на централата Натан надникна през звукоизолираните стъклени стени, видя двамата мъже да се гледат напрегнато над масата и се върна в своя бункер.
— Колко време ми остава? — попита Навот.
— Узи…
— Ще ми бъде ли позволено да завърша мандата си?
— Разбира се.
— Не го казвай така, сякаш това е най-очевидното нещо на света, Габриел. Защото там, където седя, нищо не изглежда ужасно очевидно в дадения момент.
— Ти си чудесен шеф, Узи. Най-добрият след Шамрон.
— И каква е наградата ми? Ще бъда пенсиониран преждевременно. Защото един бог знае, че на булевард „Цар Саул“ не може да има настоящ и бивш началник по едно и също време.
— Защо да не може?
— Защото няма прецедент за това.
— Няма прецедент за нищо от това.
— Съжалявам, Габриел, но не бих искал да завърша кариерата си като случай на съчувствие.
— Недей да правиш напук, Узи.
— Звучиш като майка ми.