— Как е тя?
— Има добри и лоши дни.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Иди да я видиш следващия път, когато си в града. Тя винаги те е обичала, Габриел. Всички те обичат.
Навот се почерпи с втора маслена бисквита. После с още една.
— По моите изчисления — каза той, като изтупа трохите от дебелите си пръсти — остават още четиринайсет месеца от моя мандат, което означава, че аз съм този, който трябва да реши дали да изпрати няколко от най-добрите ни хора в най-опасния град на света.
— Ти ми даде разрешение да проведа тази операция.
— По това време бяха опрели пистолет в главата ми.
— Той още е там.
— Осъзнавам това, ето защо никога не бих си и помислил да спра твоя малък гамбит. Вместо това ще те помоля да си поемеш дълбоко въздух и да се вразумиш.
Когато думите му бяха посрещнати с мълчание, Навот се наведе напред през масата и се втренчи право в очите на Алон. На лицето му нямаше и следа от гняв.
— Помниш ли какво беше последния път, когато бяхме в Москва, Габриел, или си успял да потиснеш спомена?
— Помня всичко, Узи.
— Аз също — отвърна сдържано Навот. — Това беше най-лошият ден в живота ми.
— И в моя също.
Узи присви очи, сякаш наистина бе озадачен.
— Тогава защо, за бога, искаш да се върнеш там?
Когато Габриел не отговори, Навот свали замислено очилата си и взе да масажира основата на носа си, където наносниците бяха направили вдлъбнатини в кожата му. Очилата, както всичко останало, което носеше, бяха избрани от взискателната му съпруга Бела. Тя бе работила за кратко в Службата като анализатор в отдела, занимаващ се със Сирия, и харесваше статута, който бе придобила като съпруга на шефа. Алон винаги бе подозирал, че нейното влияние далеч надхвърля гардероба на съпруга ѝ.
— Всичко свърши — каза накрая Узи. — Ти го победи. Ти спечели.
— Кого съм победил?
— Иван — отговори Навот.
— Това няма нищо общо с Иван.
— Разбира се, че има. И ако не можеш да го видиш, може би в крайна сметка не си подходящ да ръководиш тази операция.
— Тогава отнеми правомощията ми.
— С най-голямо удоволствие. Но ако го направя, ще започна война, която не мога да спечеля. — Навот отново сложи очилата си и се усмихна. — Това е другото нещо, което ще трябва да научиш, когато станеш началник, Габриел. Трябва да избираш внимателно битките си.
— Вече отдавна го правя.
— Тъй като аз ще съм шефът още четиринайсет месеца, защо не бъдеш така любезен да ми опишеш в едри щрихи плана си?
— Отивам да си „поговоря“ с Павел Жиров. Той ще ми каже защо е отвлякъл и убил невинна млада жена заради финансовата изгода на „Волгатек“. Също така ще обясни, че компанията е само параван на КГБ. И след това ще ги изпепеля, Узи. Ще докажа веднъж завинаги на цивилизования свят, че пасмината, която е сега в Кремъл, не е много по-добра от предишната.
— Ще ти издам една малка тайна, Габриел. Цивилизованият свят вече го знае и не го е грижа за това. В действителност той е толкова отчаян и уплашен за бъдещето, че е напът да позволи на моллите да реализират ядрените си мечти.
Алон не каза нищо. Навот въздъхна тежко в знак, че се предава.
— Ще искаш признание? Това ли ми казваш?
— Пред камера — добави Габриел. — Точно като записа, който е принудил да направи Маделин, преди да я убие.
— Ами ако не проговори?
— Всички проговарят, Узи.
— Какво ще правиш с Келър?
— Той ще дойде с мен.
— Келър е професионален убиец, който веднъж се опита да те очисти.
— Ние сложихме пепел на миналото. Освен това — добави Алон, — ще имам нужда от малко допълнителни мускули.
— Какво друго ти трябва?
— Паспорти, визи, билети, настаняване — обичайните неща, Узи. Освен това ще трябва от московската ни централа незабавно да поставят Павел Жиров под пълно наблюдение.
— Това ли е всичко?
— Не — отвърна Алон. — Имам нужда и от теб.
Навот остана мълчалив.
— Не съм молил за това, Узи.
— Знам — отговори Навот. — Но това не прави нещата по-лесни.
Беше почти полунощ, когато Габриел се върна в къщата в Грейсууд. Като влезе в стаята, която делеше с Киара, я завари да седи на леглото с чаша билков чай на нощното шкафче и купчина лъскави списания в скута. Тя бе прибрала косата си в хлабав кок, от който се бяха измъкнали множество кичурчета, и носеше новите си стилни очила за четене. Киара се стесняваше заради очилата, но той тайничко бе доволен от лекото отслабване на зрението ѝ. Това му даваше надеждата, че може би един ден тя ще изглежда по-малко като негова дъщеря и повече като негова съпруга.