— Как мина? — попита Киара, без да вдига поглед.
— С почивка и подходяща рехабилитация има шанс отново да използвам в някаква степен лявата си ръка.
— Толкова ли беше зле?
— Той е ядосан. И аз не го виня за това.
Габриел съблече палтото си и го метна върху облегалката на един стол. Киара неодобрително завъртя очи. После наплюнчи върха на пръста си и отгърна следващата страница на списанието.
— Ще го преодолее — каза тя.
— Това не е от нещата, които човек преодолява, Киара И никога нямаше да се случи, ако ти и Шамрон не бяхте заговорничили зад гърба ми.
— Не беше така, скъпи.
— А как беше точно?
— Ари дойде да ме види, когато ти беше във Франция да търсиш Маделин. Каза, че искал да те притисне за последен път да станеш шеф на Службата и искал моята благословия.
— Много мило от негова страна да попита.
— Не се сърди, Габриел. Това е нещото, което той иска. — Тя замълча, после добави: — И аз също го искам.
— И ти? — попита изненадано Алон. — Даваш ли си сметка какво ще бъде, след като положа клетвата?
— Ползваме стая в обезопасена къща, която делим с още осем души, в това число и човекът, който веднъж се опита да те убие. Мисля, че мога да се справя с това да бъдеш началник.
Габриел отиде до леглото и прелисти купчината списания, сложени до Киара. Едното бе посветено на бременните жени. Той го вдигна към нея и попита:
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Киара грабна списанието от ръцете му, без да отговори. Габриел се вгледа в нея, наклонил глава на една страна и подпрял с ръка брадичката си.
— Не ме гледай така! — каза тя.
— Как?
— Сякаш съм картина.
— Това е по-силно от мен. Нищо не мога да направя.
Киара се усмихна. После попита:
— За какво си мислиш?
— Мисля си, че ми се иска да бяхме сами, вместо в обезопасена къща, заобиколени от осем други хора.
— В това число и човекът, който преди време се опита да те убие — добави тя. — Кажи ми обаче какво наистина си мислиш?
— Питам се защо не ме помоли да не ходя в Москва.
— Аз също се питам.
— Защо не ме помоли?
— Защото са я заключили в багажника на една кола и са я изгорили жива.
— И няма друга причина?
— Не — отвърна Киара. — И ако се питаш дали искам да отида в Москва с останалата част от екипа, отговорът е „не“. Не мисля, че ще мога да го понеса да се върна там. Може да допусна грешка.
Без да каже дума, Габриел легна на леглото и положи глава на скута ѝ.
— Няма ли да съблечеш дрехите си? — попита тя.
— Твърде уморен съм да се събличам.
— Имаш ли нещо против да почета още малко?
— Можеш да правиш всичко, което поискаш.
Алон затвори очи. Шумоленето от лекото прелистване на страниците на списанието го унесе.
— Буден ли си още? — попита внезапно Киара.
— Не — промърмори той.
— Тя знаеше ли, че това ще свърши в Москва?
— Коя?
— Старицата от Корсика. Тя знаеше ли?
— Да — отвърна Габриел. — Мисля, че знаеше.
— Предупреди ли те да не ходиш там?
— Не — отговори той, измъчван от чувството за вина. — Каза ми, че там ще бъда в безопасност.
— Тя видя ли нещо друго?
— Дете — отвърна Габриел. — Видя дете.
— Чие дете? — попита Киара, но Габриел не я чу. Той тичаше към една жена през безкрайно снежно поле. Жената гореше. Снегът беше изцапан с кръв.
47.
Грейсууд, Съри
Узи Навот, директор на израелската разузнавателна служба, пристигна в обезопасената къща в Грейсууд в седем часа и двайсет минути на следващата сутрин, когато сивата декемврийска зора се пукваше над голите дървета на гората Ноби Копс. Първият човек, когото срещна, бе Кристофър Келър, който гонеше пинг-понг топчето, което Яков току-що бе запратил към него, а той не бе успял да отрази удара. Резултатът от срещата бе 8:5 за Яков.
— Кой си ти? — попита Келър намусения очилат мъж, който стоеше в антрето.
— Не е твоя работа — отговори Навот.
— Странен израз. На иврит е, нали?
Узи се намръщи.
— Ти трябва да си Келър.
— Да, така е.
— Къде е Габриел?
— Отиде с Киара в Гилдфорд.
— Защо?
— Защото изядохме всичката риба в езерото.
— Кой командва сега?
— Съкилийниците.
Навот се усмихна:
— Вече не.
С необичайното пристигане на Навот екипът бе приведен в бойна готовност. Това беше една необявена война, каквито бяха всичките конфликти, в които той участваше, и тя щеше да се води на враждебна територия, срещу враг с изключителна мощ и възможности. Службата бе смятана за една от най-способните разузнавателни служби в света, но въпреки това не можеше да се мери с братството на щита и меча. Разузнавателните служби на Руската федерация бяха наследници на славна и смъртоносна традиция. Повече от седемдесет години КГБ безмилостно бе защитавало съветския комунизъм от реални и предполагаеми врагове и бе действало като авангард на партията в чужбина, вербувайки и внедрявайки хиляди шпиони по света. Властта му бе била почти безгранична, което му бе позволявало да работи като виртуална държава в държавата. Сега, с разпадането на Съветския съюз, то бе държавата. И „Волгатек“ бе неговата петролна компания.