Именно тази връзка — връзката между „Волгатек“ и СВР — Габриел изтъкваше многократно, когато екипът започна своята работа. Нефтената компания и руската разузнавателна служба бяха едно и също нещо, казваше той, което означаваше, че Михаил ще бъде в ръцете на врага от минутата, в която самолетът му излети от Лондон. Самоличността, която бяха създали за негово прикритие, бе достатъчно стабилна, за да заблуди Генадий Лазарев, но тя нямаше да издържи дълго в стаите за разпити на Лубянка. Нито самият Михаил, когато опреше до това. „Лубянка е мястото, където са умирали агенти и операции — предупреди ги Алон. — Лубянка е краят.“
Обаче мислите на Габриел бяха най-вече насочени към Павел Жиров — шефа на сигурността на „Волгатек“ и мозъка на операцията за получаване на достъп до нефта на Великобритания в Северно море. Двайсет и четири часа след пристигането на Навот в обезопасената къща московската централа на Службата бе установила, че Жиров живее в укрепен жилищен блок на Воробьовите хълмове — най-високия район на брега на река Москва. Обичайният му дневен график бе илюстрация на двойствения характер на неговата работа — сутрин в бляскавата централа на „Волгатек“ на улица „Тверская“, следобед в Московския Център — залесения комплекс на СВР в Ясенево. Московският наблюдаващ екип бе успял да направи няколко снимки на Жиров на качване и слизане от служебната му лимузина мерцедес, въпреки че на никоя от тях лицето му не се виждаше ясно. Габриел не можеше да не се възхити на професионализма на руснака. Той вече бе доказал, че е достоен противник със заблуждаващото отвличане на Маделин Харт. Според думите на Алон, отвличането му на някоя от московските улици изискваше също толкова умела операция.
— Има две важни разлики — отбеляза Ели. — Москва не е Корсика. И Павел Жиров няма да кара мотор на изолиран път, облечен само с лятна рокля.
— Тогава, предполагам, ще трябва да измислим начин да вкараме Михаил в колата на Жиров — отвърна Габриел. — Със зареден пистолет в задния му джоб, разбира се.
— Как смяташ да го направиш?
— Ето така.
Алон седна пред един от компютрите и с няколко бързи натискания на клавишите пусна записа на последните думи, които Генадий Лазарев бе казал на Михаил в Дания.
— Ще ви заведем в Москва за няколко дни, за да се срещнете с останалата част от екипа. Ако и двете страни харесаме това, което видим, ще предприемем следващата стъпка. Ако не, ще останете с Виктор и ще се преструвате, че това не се е случило.
— Защо в Москва?
— Страхувате ли се да дойдете в Москва, Николай?
— Разбира се, че не.
— И не трябва. Павел ще се грижи много добре за вас.
Габриел кликна на иконата за спиране и погледна към Лавон.
— Може и да греша — каза той, — но подозирам, че завръщането на Никълъс Аведон в руската му родина няма да мине без проблеми.
— Какви проблеми?
— Такива, които само Павел може да реши.
— И когато Михаил се озове в колата му?
— Ще предложи на Жиров простичък избор.
— Между това да дойде тихо или мозъкът му да се разпръсне в купето на хубавия му мерцедес?
— Нещо такова.
— А какво ще кажеш за златното правило на Шамрон?
— Кое по-точно?
— Това за размахването на оръжие на обществени места.
— Има едно малко известно изключение, когато става въпрос да забиеш пистолет в ребрата на гангстер като Павел.
Лавон се замисли за момент.
— Ще трябва да вземем и шофьора — каза той накрая. — В противен случай ще ни издирват всички агенти на ФСБ и всички милиционери в Русия.
— Да, Ели, давам си сметка за това.
— Къде смяташ да проведеш разпита?
— Тук — отвърна Габриел, като отново набра нещо на клавиатурата.
— Прекрасно — каза Лавон, поглеждайки към екрана. — На кого е?