— Аз ще го обсъдя с Виктор — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички, които бяха наблизо. — Но на мен ми се струва, че всичко е готово.
Същата вечер една кола се появи пред жилищната кооперация на Михаил в Мейда Вейл. По-късно Греъм Сиймор щеше да идентифицира мъжа, който слезе от нея, като куриер от многобройния персонал на лондонската резидентура на СВР. Човекът взе фалшивия паспорт на Михаил и го занесе в руското посолство в Кенсингтън Гардънс. Когато го върна след час, паспортът бе подпечатан с набързо издадена руска виза. В него бе мушната и бордова карта за самолета на „Бритиш Еъруейс“ до Москва, който излиташе от Хийтроу в десет сутринта на следващия ден.
Михаил пъхна билета и паспорта в куфарчето си. После звънна на Орлов на Чейни Уок, за да му каже, че му са нужни няколко дни почивка.
— Съжалявам, Виктор — каза той, — но направо ми прегоряха бушоните. Моля те, не ми звъни по телефона и не ми изпращай имейли. Ще бъда извън обхват.
— Колко време ще отсъстваш?
— До сряда. Най-късно до четвъртък.
— Вземи си цялата седмица.
— Сигурен ли си?
— Обещавам да не объркам нещата, докато те няма.
— Благодаря, Виктор. Ти си направо мечта.
Тази нощ Михаил се опита да поспи, но всичко беше безполезно: той никога не можеше да спи в нощта преди операция. И така, малко след четири часа сутринта Михаил стана от леглото и се облече в бронята на Никълъс Аведон, наричан още Николай Авдонин. В шест часа пред вратата на кооперацията пристигна кола, която го закара до Хийтроу, където той премина с лекота през охраната, като Кристофър Келър и Дина Сарид пазеха гърба му. Когато влезе в залата за заминаващи, Михаил видя силно променена версия на Габриел да чете броя на „Икономист“ с — както изглеждаше — необикновено голям интерес. Михаил мина покрай него, без да го погледне, и се качи на самолета, но Алон изчака, докато вратите почти се бяха затворили, преди най-сетне да се втурне трескаво в салона на първа класа. След излитането британските контролни кули насочиха самолета директно над град Базилдън, а точно в десет и половина той премина в международното въздушно пространство. Михаил нервно барабанеше с пръсти по средната облегалка. Сега бе в ръцете на врага си. Същото се отнасяше и за бъдещия шеф на израелското разузнаване.
48.
Москва
Протестиращите се стичаха на Червения площад на малки групи, така че московската градска милиция и главорезите с кожени якета от ФСБ да не забележат — художници, писатели, журналисти, пънкари, дори няколко стари бабушки, които мечтаеха да прекарат последните си години на земята в една наистина свободна страна. До обяд тълпата вече наброяваше няколкостотин души и бе твърде голяма, за да скрие истинските си мотиви. Някой развя знаме. Друг извади мегафон и обвини руския президент, че е манипулирал последните избори, което имаше предимството да е напълно вярно. След това той се пошегува за всички други неща, които президентът бе откраднал от руския народ, което лидерът на главорезите от ФСБ изобщо не намери за смешно. С едно кимване той даде знак на милиционерите, които реагираха, като заудряха с всичка сила всеки, който се изпречеше пред погледа им, включително и главите на няколко от по-важните личности. Човекът с мегафона си изпати най-много. Когато го видяха за последно, той бе захвърлен, окървавен и в полусъзнание, в задната част на един полицейски микробус. По-късно Кремъл обяви, че ще бъде обвинен в опит да провокира бунт — престъпление, което се наказваше с десетгодишно заточение в новите ГУЛаг. Раболепната руска преса нарече протестиращите „хулигани“ — същия етикет съветският режим лепваше на своите опоненти — и нито един коментатор не се осмели да критикува използваните силови методи. Трябваше да им се прости за тяхното мълчание. Тези дни журналистите, които дразнеха Кремъл, по много странен начин намираха смъртта си.