— Извадил си голям късмет, че бомбата не е избухнала — заяви Сиймор. — Ако се беше случило, няколко милиона мюсюлмани щяха да се струпат на границите ви само след няколко часа. След това… — Гласът на Греъм заглъхна.
— Това щеше да дръпне шалтера на начинанието, известно като „държавата Израел“ — каза Габриел, довършвайки мисълта му. — Точно това, което иранците и техните приятели в „Хизбула“ искат да се случи.
— Представям си какво си изпитал, когато си видял за първи път онези колони.
— Да ти кажа честно, Греъм, нямах време да се насладя на момента. Бях твърде зает да се опитвам да опазя Ели жив.
— Как е той?
— Прекара два месеца в болница, но изглежда почти като нов. Всъщност той вече се върна на работа.
— За Службата ли?
Габриел поклати отрицателно глава.
— Той пак копае в тунела на Западната стена. Ако искаш, мога да уредя частна обиколка за теб. Всъщност, ако проявяваш интерес, мога да ти покажа тайния проход, който води директно в Храмовия хълм.
— Не съм сигурен, че моето правителство ще одобри. — Сиймор замълча, докато сервитьорът доливаше кафе в чашите им. След това, когато отново останаха сами, каза: — Значи, в крайна сметка слухът е верен.
— Кой слух по-точно?
— Онзи за блудния син, който най-накрая се завръща у дома. Странно — добави той с тъжна усмивка, — винаги съм смятал, че ще прекараш остатъка от живота си, разхождайки се по скалите в Корнуол.
— Там е красиво, Греъм. Но Англия е твоят дом, не моят.
— Понякога и аз вече не се чувствам у дома си там — каза Сиймор. — С Хелън неотдавна си купихме вила в Португалия. Скоро ще бъда изгнаник, както беше ти.
— Колко скоро? — поинтересува се Алон.
— Няма нищо спешно — отговори Сиймор. — Но в крайна сметка всички хубави неща си имат край.
— Ти си направил страхотна кариера, Греъм.
— Дали? Трудно е да се измери успехът в бизнеса по сигурността, не е ли така? Нас ни оценяват по нещата, които не се случват — тайни, които не са откраднати, сгради, които не са взривени. Това може да е много неудовлетворителен начин за изкарване на прехраната.
— Какво ще правиш в Португалия?
— Хелън ще се опита да ме отрови с екзотичните си манджи, а аз ще рисувам ужасни акварелни пейзажи.
— Никога не съм знаел, че рисуваш.
— Напълно основателно. — Сиймор се намръщи на гледката, сякаш надхвърляше способностите му да я нарисува. — Баща ми щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че съм тук.
— А ти защо си тук?
— Чудех се дали би искал да откриеш нещо за мой приятел.
— Този приятел има ли си име?
Греъм не отговори. Вместо това отвори дипломатическото си куфарче, извади една снимка 20 на 25 сантиметра и му я подаде. На нея се виждаше привлекателна млада жена, гледаща право в обектива, която държеше броя на „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ отпреди три дни.
— Маделин Харт? — попита Габриел.
Сиймор кимна утвърдително. След това му подаде един лист, формат А4. На него имаше едно-единствено изречение, написано с готически шрифт.
Имате седем дни, иначе момичето ще умре.
— По дяволите! — изруга тихо Габриел.
— Опасявам се, че нещата стават още по-лоши.
По някаква случайност управата на „Цар Давид“ бе настанила Греъм Сиймор — единствения син на Артър Сиймор, в същото крило на хотела, което бе разрушено през 1946 година. Всъщност стаята на Сиймор се намираше малко по-надолу по коридора от тази, която баща му бе използвал за кабинет през последните дни на Британския мандат в Палестина. Като пристигнаха, те откриха на дръжката още да виси табелката с надпис „Не ме безпокойте“ заедно с торбичка, в която имаше броеве на „Джерусалем Пост“ и „Аарец“. Греъм въведе Габриел вътре. След това, доволен, че в негово отсъствие никой не е влизал в стаята, той мушна едно DVD в гнездото на лаптопа си и натисна бутона „Старт“. След няколко секунди на екрана се появи Маделин Харт — изчезналата британска поданичка и служителка на управляващата във Великобритания партия.
За първи път правих любов с министър-председателя Джонатан Ланкастър на партийната конференция в Манчестър през октомври 2012 година…
5.
Хотел „Цар Давид“, Йерусалим
Продължителността на видеозаписа бе седем минути и дванайсет секунди. През цялото време погледът на Маделин бе прикован в някаква точка малко вляво от камерата, сякаш отговаряше на въпроси, задавани от телевизионен репортер. Тя изглеждаше уплашена и уморена, докато неохотно описваше как се е запознала с министър-председателя по време на едно от неговите посещения в централата на партията в Милбанк. Ланкастър изразил възхищението си от работата ѝ и на два пъти я поканил на Даунинг Стрийт лично да го информира. В края на второто ѝ посещение ѝ признал, че интересът му към нея е повече от професионален. Първият им сексуален контакт се случил набързо в една хотелска стая в Манчестър. След това Маделин била водена тайно в резиденцията на Даунинг Стрийт от един стар приятел на премиера винаги, когато госпожа Ланкастър отсъствала от Лондон.