На московското летище Шереметево новините от Червения площад се появиха за кратко на телевизионните екрани, когато Михаил слезе от пътническия ръкав40, последван трийсет секунди по-късно от Габриел. Като наближиха гишето за паспортния контрол, Алон забеляза мъж с шит по поръчка костюм да стои до недохранен граничен полицай в овехтяла униформа. Костюмираният мъж държеше в ръка снимка, която погледна два пъти, докато Михаил се приближаваше. След това той отиде до него и му каза нещо на руски, което Габриел не можа да разбере. Михаил се усмихна и стисна ръката на мъжа, преди да го последва през една необозначена врата. Алон мина сам през паспортния контрол, където една необщителна жена се взира в лицето му смущаващо дълго, преди да подпечата със замах паспорта му и да му го върне. „Добре дошли в Русия“ — помисли си той, докато влизаше в претъпканата зала за пристигащи. Беше хубаво да се върне отново.
Като излезе навън, Алон бе посрещнат от вълна тютюнев дим и дизелови изпарения, от които му се зави свят. Вечерното небе беше ясно и оцъклено, а въздухът щипеше от студ. Като погледна наляво, видя Михаил и неговия придружител от „Волгатек“ да се настаняват на топло в чакащия ги мерцедес седан. След това Габриел се присъедини към дългата опашка, чакаща за такси. Студът на бетона проникваше през тънките подметки на каубойските му мокасини и когато най-сетне се напъха на задната седалка на една раздрънкана лада, челюстите му бяха така сковани от студ, че почти не можеше да говори. Запитан за дестинацията, той отвърна, че иска да го закарат до хотел „Метропол“, въпреки че прозвуча така, сякаш бе поискал ментол.
След като напусна летището, шофьорът се насочи към Ленинградски проспект и започна дългото, бавно влачене към центъра на Москва. Беше малко след седем часа — краят на убийствения вечерен трафик. Въпреки това, скоростта им бе като на костенурка. Шофьорът се опита да поведе разговор с него, но английският му беше непроницаем като трафика. Алон измърморваше нещо учтиво от време на време, но най-вече гледаше през прозореца към рушащите се сгради от съветската епоха, които се редяха край мръсния стар проспект. За един кратък период те бяха просто отвратителни. Сега бяха направо руини. На всеки уличен ъгъл и на всеки покрив се набиваха на очи билбордове с обещания за лукс и секс. „Това е комунистическият кошмар с новото палто на капитализма“ — помисли си Габриел. И това беше ужасно депресиращо.
Най-накрая те прекосиха „Садовое колцо“ и проспектът премина в улица „Тверская“ — московската версия на Медисън Авеню. Тя се спускаше по дълъг полегат хълм край бляскавата нова централа на „Волгатек“, стените от червени тухли на Кремъл, където се вливаше в осемлентовия булевард „Охотни Ряд“. Като завиха наляво, те минаха с пълна скорост покрай Държавната дума, стария Синдикален дом и Болшой театър. Габриел не видя нито един от тях. Той гледаше единствено ярко осветената жълта крепост, кацнала на високото на Лубянския площад.
— КГБ — каза шофьорът, сочейки над горната част на волана.
— Няма КГБ — отговори сдържано Алон. — КГБ е нещо от миналото.
Шофьорът измърмори нещо за наивността на чужденците и насочи таксито към входа на хотел „Метропол“. Фоайето бе реставрирано в първоначалния си вид41, но жената на средна възраст, която стоеше на рецепцията, далеч не притежаваше този стил. Тя поздрави Габриел с ледена усмивка, зададе му учтиво няколко въпроса относно естеството на пътуването му, а след това му подаде дълъг формуляр за регистрация, копие от който щеше да бъде изпратено на съответните органи. Алон го попълни бързо като Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и бе възнаграден с ключ за стаята си. Пиколото предложи да му помогне за пътната чанта и изглеждаше облекчен, когато Габриел му каза, че може да се справи сам. Въпреки това, той му даде бакшиш за безпокойството, размерът на бакшиша подсказа, че гостът не е запознат със стойността на руската валута.
Стаята му бе на четвъртия етаж и имаше изглед към десетте платна на Театрални проспект. Алон предположи, че има поставени подслушвателни устройства, затова не направи опит да я претърсва. Вместо това проведе два телефонни разговора с клиенти, които не бяха наистина негови клиенти, и сетне прегледа купчината имейли, които се бяха събрали в електронната му поща по време на полета от Лондон. Един от тях беше от адвокат от Ню Йорк и се отнасяше за данъчните последици от дадена инвестиция със съмнителна законност. Неговият истински подател беше Ели Лавон, който бе отседнал в стая в дъното на коридора, а истинското му съдържание бе разкрито, когато Габриел въведе правилната парола. Както изглеждаше, Генадий Лазарев бе завел бъдещия си нов служител в бар О2 в „Риц“ да пийнат и хапнат. Присъстваха също Дмитрий Бершов, Павел Жиров и четири руски красавици. По-късно щеше да има снимки от наблюдението благодарение на Яков и Дина, които бяха в едно сепаре в отсрещния край на залата.
40
Съоръжение, осигуряващо директен достъп между самолетите и летищната терминална сграда. — Б.пр.
41
Построен през 1899–1905 г. в стил ар нуво от едни от най-големите тогавашни архитекти и художници на Русия, хотел „Метропол“ е запазил целия блясък и разкош на онази необикновена епоха и се нарежда сред най-добрите грандхотели в света още от откриването си. — Б.пр.