Алон изтри паролата и съобщението придоби първоначалното си съдържание. След това си сложи чифт слушалки и се свърза със сигурния канал за подаване на звук от мобилния телефон на Михаил. Чу звън на стъкло, смях и припряното бърборене на руските красавици, което звучеше нелепо дори на език, който той не разбираше. После чу познатия глас на Генадий Лазарев да прошепва доверително в ухото на Михаил: „Гледайте да си починете тази вечер. Утре имаме големи планове за вас“.
Те останаха в клуба до единайсет часа, когато Михаил се оттегли в луксозния си апартамент в „Риц“ без друга компания, освен силното главоболие. Въпреки съвета на Лазарев, той не можа да спи тази нощ, тъй като в мислите му се въртяха минали операции, редуващи се като кинохроника на най-катастрофалните събития на века. Михаил жадуваше да направи нещо, каквото и да е, но камерите за наблюдение, които със сигурност бяха скрити в стаята, не му го позволяваха. Така че той лежа неподвижно като труп, омотан в мокрите от пот чаршафи на леглото си, до седем сутринта, когато позвъняването за събуждане го вдигна на крака, изпълнен с благодарност.
Кафето му пристигна след минута и Михаил го изпи, докато гледаше сутрешните бизнес новини от Лондон. След това се отправи към фитнес залата, където направи впечатляваща тренировка, наблюдавана от един агент на руските разузнавателни служби. Като се върна в стаята си, той взе леденостуден душ, за да вдъхне малко живот на уморените си кости. След това облече най-хубавия си костюм — сив с бяло райе, който Дина бе избрала за него в ателието на Антъни Синклер на „Савил Роу“. Петнайсет минути по-късно Михаил я видя в трапезарията да се взира в очите на Кристофър Келър, сякаш те съдържаха тайната на вечното щастие. Седнал няколко маси по-нататък, Йоси тъкмо връщаше бърканите си яйца.
— Аз ги поисках рохки — каза той, — а тези би трябвало да се сервират в чаша.
Забележката му отскочи от сервитьора като камъче, хвърлено по товарен влак.
— Искате яйцата си в чаша, така ли? — попита той.
Точно в девет часа, след като прочете сутрешните вестници и довърши някои дела в Лондон чрез електронната поща, Михаил слезе в ултрамодерното фоайе на „Риц“. Там го чакаше същото „момче за всичко“ на „Волгатек“, което предишната вечер го бе издърпало от опашката за паспортния контрол на летище Шереметево. Усмихнатото му лице бе приятно като счупен прозорец.
— Вярвам, че сте спали добре, господин Аведон?
— Никога не съм спал по-добре — излъга сърдечно Михаил.
— Нашият офис се намира в непосредствена близост. Надявам се, че нямате нищо против да походим.
— Ще оцелеем ли?
— Шансовете са добри, но няма гаранции в Москва по това време на годината.
След тези думи „момчето за всичко“ се обърна и поведе Михаил по улица „Тверская“. Докато се изкачваше по склона на хълма, като се привеждаше срещу силния насрещен вятър, той осъзна, че непознатият човек, приличащ на буца от навлечените вълнени и кожени дрехи, който вървеше на две крачки зад него, бе Ели Лавон. „Буцата“ го придружи мълчаливо до вратата на „Волгатек“, сякаш за да му напомни, че в крайна сметка не е сам. След това мъжът се мярна на фона на сутрешното московско слънце и изчезна.
Ако имаше някакви недоразумения относно истинската мисия на „Волгатек“, те бяха изяснени от голямата метална скулптура, която се издигаше във фоайето на централата ѝ на улица „Тверская“. Тя представляваше земното кълбо, на което доминираше Русия, изобразена с огромни размери и изпомпваща животворна енергия от всички краища на планетата. Под нея стоеше — като един малък усмихнат Атлант в ушит по поръчка италиански костюм — Генадий Лазарев.
— Добре дошли в новия ви дом — извика той, докато се ръкуваше с Михаил. — Или трябва да го нарека вашия истински дом?
— Нека да не избързваме, Генадий.
Лазарев стисна ръката на Михаил малко по-силно, сякаш искаше да внуши, че не може да му се откаже, и го въведе в чакащия ги асансьор за висшия персонал, който ги качи за отрицателно време до най-горния етаж на сградата. Във фоайето бе опънат транспарант, на който пишеше: ДОБРЕ ДОШЪЛ, НИКОЛАЙ! Лазарев спря да му се полюбува сякаш бе положил титанични усилия за формулирането на текста, преди да въведе Михаил в големия кабинет, който щеше да бъде на негово разположение всеки път, когато пребиваваше в града. Той имаше изглед към Кремъл и вървеше в комплект с опасно красива секретарка, наречена Нина.