— Никога не съм имал удоволствието.
— Може ли поне да се престориш на нервен?
— Защо трябва да съм нервен?
— Защото сме напът да отвлечем офицер от КГБ насред Москва.
Кристофър се усмихна, когато направи първия ляв завой.
— Фасулска работа.
На Келър и Йоси им трябваха почти двайсет минути, за да изминат краткото разстояние до уреченото място на „Булварное колцо“. При пристигането им Йоси изпрати сигурно съобщение до Габриел в „Метропол“ и той, от своя страна, го препрати до булевард „Цар Саул“, където то проблесна на компютърната стена в оперативния център. Узи Навот седеше на обичайния си стол. Той се взираше във видеокартината на живо от фоайето на хотел „Риц-Карлтън“, която получаваше благодарение на миниатюрния предавател, скрит в дамската чанта на Дина. В Москва бе 19,36 часът, а в Тел Авив — 18,36. В 18,38 часа телефонът до лакътя на Навот иззвъня. Той бързо вдигна слушалката до ухото си, изсумтя нещо, което прозвуча като собственото му име, и чу гласа на своята изпълнителна секретарка Орит. На булевард „Цар Саул“ тя бе известна като Железния купол42 заради ненадминатата ѝ способност да отхвърля исканията за среща с началника.
— Няма начин — отговори Узи. — Никакъв шанс.
— Той даде да се разбере, че няма да си тръгне.
Навот въздъхна тежко.
— Добре — каза той. — Изпрати го долу, щом се налага.
Узи затвори телефона и се загледа в картината от фоайето на хотела. Две минути по-късно чу вратата на оперативния център да се отваря и затваря зад гърба му. След това с крайчеца на окото си видя осеяна със старчески петна ръка да поставя два пакета турски цигари на масата заедно с очукана стара запалка „Зипо“. Пламъчето на запалката проблесна. Облак дим замъгли образа на екрана.
— Мислех, че съм ти взел всички пропуски — каза тихо Навот, като продължаваше да гледа напред.
— Направи го — отвърна Шамрон.
— Как влезе в сградата?
— Прокопах тунел.
Шамрон завъртя старата запалка между пръстите си. Две завъртания надясно, две завъртания наляво.
— Проявяваш голямо нахалство да се появяваш тук — каза Навот.
— Сега не му е нито времето, нито мястото, Узи.
— Знам, че не е — отвърна Навот. — Но ти си оставаш все така нахален.
Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
— Би ли увеличил силата на звука на аудиоканала от телефона на Михаил? — попита Шамрон. — Слухът ми не е такъв, какъвто беше някога.
— И не само той.
Навот срещна погледа на един от техниците и му даде знак да увеличи силата на звука.
— Коя песен пее той? — попита Ари.
— Какво значение има?
— Отговори на въпроса ми, Узи.
— Това е „Пени Лейн“.
— На „Бийтълс“?
— Да, на „Бийтълс“.
— Защо, мислиш, е избрал тази песен?
— Може би я харесва.
— Може би — каза Шамрон.
Навот погледна към часовника. В Москва беше 19,42 часът, а в Тел Авив — 18,42. Ари загаси цигарата си и веднага запали нова.
Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
Михаил все още си тананикаше, когато излезе от хотелската си стая, облечен за вечеря. Подаръчната чантичка бе в дясната му ръка, когато влезе в асансьора, обаче я нямаше, когато излезе от мъжката тоалетна във фоайето три минути по-късно. Екипът в оперативния център го видя за първи път в 19,51 часа, когато той премина в обсега на камерата на Дина и тръгна към изхода на хотела. Там го чакаше, вдигнал ръка, сякаш даваше знак на спасителен самолет, Генадий Лазарев. Ръката му сграбчи Михаил за рамото и го вкара на задната седалка на чакащата лимузина „Майбах“.
— Надявам се, че сте успели да си починете малко — каза Лазарев, щом колата плавно се отдалечи от тротоара, — защото тази вечер ще усетите вкуса на истинската Русия.
50.
„Кафе Пушкин“, Москва
Впоследствие, когато подреждаха папките си и пишеха отчетите за действията си, щеше да се разрази разгорещен дебат за истинското значение на думите на Генадий Лазарев. Единият лагер ги възприемаше като безобиден израз на добра воля; другият — като ясно предупреждение, в което майсторът на чакането Габриел е било разумно да се вслуша. Както обикновено, именно Шамрон сложи край на спора. „Думите на Лазарев са без значение — заяви той, — защото съдбата на Михаил е била решена в момента, в който той се е качил в колата.“
Обстановката, в която се случиха следващите събития — прочутият московски ресторант „Кафе Пушкин“, — не би могла да бъде по-привлекателна, особено в една мразовита декемврийска вечер с вихрещ се под напора на сибирския вятър сняг. Той се намираше на ъгъла на улица „Тверская“ и „Булварное колцо“, в достолепна стара къща от XVIII век, която изглеждаше така, сякаш е била внесена от Ренесансова Италия. Пред красивите му френски врати уличният трафик се нижеше по трите платна на улицата, а отвъд нея имаше малък площад, където някога войниците на Наполеон били разпънали палатките си и горели липите, за да се топлят. Московчани бързаха към домовете си по чакълените му алеи, а няколко смели майки седяха на пейките под светлината на лампите, наблюдавайки прекалено навлечените си деца, които играеха на покритите със сняг тревни площи. Мордекай и Римона седяха мълчаливо сред тях, като той гледаше входа на „Кафе Пушкин“, а тя — децата. Келър и Йоси бяха намерили място за паркиране на петдесетина метра от ресторанта. Яков и Одед — също в лендроувър, бяха на петдесет метра отвъд него.