— Като че ли го приклещихме — каза Ари.
— Доста добре всъщност. Въпросът е дали Павел си има подкрепление, или е сам?
— Не съм сигурен, че това е от голямо значение в този момент.
— Някакви предложения?
— Шут по топката — отвърна Шамрон, палейки нова цигара. — И то бързо.
Те профучаха покрай улица „Тверская“ и продължиха по „Булварное колцо“.
— Моят хотел е натам — каза Михаил, като посочи с палец през рамо.
— Изглежда, добре познавате Москва — отвърна Жиров. Репликата му очевидно не беше казана като комплимент.
— Това ми е навик — каза Михаил.
— Кое по-точно?
— Да се запознавам добре с маршрута си в чужди градове. Мразя да се налага да питам за посоката. Не харесвам този туристически маниер.
— Обичате да се сливате с тълпата?
— Слушайте, Павел, не ми харесва насоката, в която това…
— Или може би сте били вече в Москва — предположи Жиров.
— Никога не съм бил.
— Не сте ли били в последно време?
— Не.
— Не и като дете?
— Никога означава никога, Павел. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да се върна в хотела си.
Жиров отново се загледа през прозореца. Или пък се взираше в страничното огледало на шофьора? Михаил нямаше как да знае.
— Все още не сте отговорили на въпроса ми — каза най-накрая той.
— Не отговорих, защото той не заслужава отговор — отвърна сухо Михаил.
— Кой сте вие?
— Аз съм Никълъс Аведон — каза спокойно Михаил. — Служител съм на компанията „Виктор Орлов Инвестмънтс“ в Лондон. И благодарение на тази малка ваша проява ще си остана такъв.
Жиров очевидно не беше убеден.
— Кой сте вие? — попита отново той.
— Казвам се Никълъс. Израснах в Англия. Завърших Кеймбридж и Харвард. Работих известно време за една сондажна фирма в Абърдийн. След това отидох да работя при Виктор.
— Защо?
— Защо съм израснал в Англия? Защо съм завършил в Харвард?
— Защо отидохте да работите за известен враг на Кремъл като Виктор Орлов?
— Защото той търсеше човек, който да поеме ръководството на нефтения му бизнес. И в този момент съжалявам, че го предадох.
— Знаехте ли за неговите политически убеждения, когато отидохте да работите за него?
— Не ми пука за политическите му убеждения. Всъщност не ми пука за ничии политически убеждения.
— Вие сте свободомислещ?
— Не, Павел, аз съм бизнесмен.
— Вие сте шпионин.
— Шпионин? Да не сте полудели, Павел?
— За кого работите?
— Закарайте ме обратно в хотела ми.
— За британците?
— Върнете ме в хотела, Павел.
— За американците?
— Не забравяйте, че вие дойдохте при мен, Павел. Случи се в Копенхаген, на нефтения форум. Срещнахме се в онази къща сред нищото. Сигурен съм, че бяхте там.
— За кого работите? — попита пак Жиров като учител бавно схващащ ученик.
— Спрете колата. Оставете ме да сляза.
— За кого?
— Спрете шибаната кола!
Мерцедесът спря, но не заради Жиров: бяха стигнали до улица „Петровка“. Това беше голямо кръстовище, от което излизаха множество улици, водещи в различни посоки. Светофарът току-що бе светнал червено. Точно пред тях имаше лендроувър с двама мъже на предната седалка. Михаил хвърли поглед през рамо и видя втори роувър зад тях. После усети три кратки вибрации на мобилния си телефон.
— Какво беше това? — попита Павел.
— Мобилният ми телефон.
— Изключете го и извадете батерията.
— От предпазливост никой не е пострадал, нали, Павел?
— Изключете го — каза рязко Жиров.
Михаил бръкна в палтото си, извади пистолета „Макаров“ и заби силно дулото му в ребрата на Павел. Очите на руснака се разшириха, но той не каза нищо. Изгледа Михаил за няколко секунди, след това погледът му се насочи към Яков, който се измъкна от лендроувъра пред тях. Келър вече бе слязъл от втория лендроувър и се приближаваше към мерцедеса отзад.
— Кажи на шофьора да отбие колата встрани — каза тихо Михаил. — В противен случай ще пусна един куршум в сърцето ти. Кажи му, Павел, или ще умреш на минутата.
Когато Жиров не отговори нищо, Михаил дръпна ударника на пистолета. Келър вече стоеше до прозореца на руснака.
— Кажи му, Павел.
Светофарът светна зелено. Някъде изсвири клаксон. После още един.
— Кажи му! — изрева Михаил на руски език.