Жиров погледна в огледалото за обратно виждане, срещна погледа на шофьора и кимна веднъж. Шофьорът отби колата и сложи ръце върху волана.
— Кажи му да излезе от колата и да направи точно каквото му се каже.
Още един поглед в огледалото, още едно кимване. В отговор шофьорът отвори вратата и бавно слезе. Яков чакаше там, за да го поеме. След като прошепна няколко думи в ухото на мъжа, той го заведе до лендроувъра, блъсна го на задната седалка и се качи след него. Дотогава Кристофър вече бе заел мястото на шофьора зад волана на мерцедеса. Когато лендроувърът потегли, той включи на скорост и го последва. Михаил продължаваше да притиска пистолета в ребрата на Жиров.
— Кой си ти? — попита руснакът.
— Аз съм Никълъс Аведон — отвърна Михаил.
— Кой си ти? — повтори Жиров.
— Аз съм най-лошият ти кошмар — заяви Михаил — и ако не си затвориш устата, ще те убия.
В оперативния център на булевард „Цар Саул“ светлинните на екипа се движеха вертикално нагоре на видеокартата на Москва — всичките, освен една, която стоеше неподвижно на Театрални проспект, в подножието на хълма, на който се намираше Лубянският площад. Нямаше тържества, никакви поздравления за добре свършена работа. Обстановката не го позволяваше. Москва имаше начин да отвърне на удара.
— Трийсет секунди от началото до края — каза Навот, вперил поглед в екрана. — Не е зле.
— Тридесет и три — вметна Шамрон. — Но кой ги броеше?
— Ти.
Ари се усмихна леко — той наистина ги броеше. В действителност той не бе спирал да брои през целия си живот. Броеше близките си, изгубени в огъня на холокоста. Броеше сънародниците си, убити от куршумите и бомбите. Броеше колко пъти бе измамвал смъртта.
— Колко далече е тайната квартира?
— На двеста тридесет и пет километра от Околовръстното шосе.
— Каква е прогнозата за времето?
— Ужасна — отговори Узи, — но те могат да се справят.
Шамрон не каза нищо повече. Навот се взираше в светлинките, които се движеха в Москва.
— Трийсет секунди — повтори той. — Не е зле.
— Тридесет и три — поправи го Ари. — И нека се надяваме, че никой друг не ги наблюдава.
Макар Шамрон да не го знаеше, същите мисли минаваха през ума на мъжа, застанал до прозореца на стаята си, която се намираше на четвъртия етаж в хотел „Метропол“. Той гледаше през завоя на Театрални проспект към жълтата крепост, извисяваща се над Лубянския площад. Запита се дали ще може да открие някаква реакция — светнати лампи по горните етажи, излизащи като на пожар коли от гаража, — но реши, че е малко вероятно. Лубянка винаги е била добра в прикриването на емоциите си — точно както Русия винаги е била добра в криенето на своята смърт.
Той се извърна от прозореца, изключи лаптопа си и го пъхна в страничния джоб на пътната си чанта. След това слезе с асансьора до фоайето, придружен от две проститутки на възраст от седемнайсет до четиридесет и пет години. Отвън един джип „Волво“ бе паркиран до тротоара, наглеждан от окаяно на вид пиколо. Алон даде на пиколото голям бакшиш, седна зад волана и потегли. Двайсет минути по-късно, след като заобиколи стените на Кремъл, Габриел се присъедини към потока от стомана и светлина, запътил се на север от Москва. В оперативния център на булевард „Цар Саул“ обаче той беше само една червена светлинка — самотен ангел на отмъщението в града на еретиците.
51.
Тверска област, Русия
Вилата някога бе принадлежала на влиятелен човек — член на Централния комитет, може би дори на Политбюро. Никой не можеше да каже със сигурност, защото в смутните дни след рухването на Съветския съюз всичко беше изгубено. Държавните фабрики бяха останали затворени, защото никой не можеше да намери ключовете; правителствените компютри бяха заспали, защото никой не можеше да си спомни кодовете за достъп. Русия бе пристъпила неуверено в новото хилядолетие без карта или спомени. Имаше хора, които казваха, че тя все още не помни, макар че сега амнезията ѝ бе умишлена.
В продължение на няколко години забравената дача бе стояла празна и изоставена, докато един новозабогатял московски предприемач на име Блох не я бе придобил на безценица и не я бе реконструирал изцяло. В крайна сметка, като много други рано забогатели руснаци, Блох бе влязъл в конфликт с новата компания, настанила се в Кремъл, и бе решил да напусне страната, докато все още може. Той се бе установил в Израел, отчасти защото бе смятал, че е малко евреин, но най-вече защото никоя друга страна нямаше да го приеме. С течение на времето Блох бе продал руските си имоти, но не и вилата в Тверска област. Той я бе дал на Ари Шамрон и му бе казал да я ползва със здраве.