— Как ще разбереш кога му е достатъчно? — попита той най-накрая.
— Когато започне да потъва.
— Напомни ми никога да не те ядосвам.
— Тези неща се случват в място като Русия.
52.
Тверска област, Русия
Две минути в езерото бяха напълно достатъчни. След това нямаше повече твърдения за невинност, нито заплахи, че от ФСБ скоро ще пристигнат да го спасят. Приел съдбата си, Павел стана образцов затворник. Той постави само едно искане: да направят нещо за външния му вид. Подобно на повечето шпиони, Жиров бе прекарал кариерата си в избягване на камери и не искаше при първото си заснемане да изглежда като загубилия боксовия турнир.
Съществува всеизвестна истина за търговията с разузнавателна информация: противно на всеобщото убеждение, повечето шпиони обичат да говорят, особено когато се сблъскат със ситуация, която прави тяхната кариера неспасяема. В такъв момент те разказват словоохотливо за тайните си — дори и само за да докажат на себе си, че са били нещо повече от обикновено винтче в секретната машина, че са били важни, даже това да не е било така.
Ето защо за Габриел не бе изненадващо, че след като се възстанови от потапянето му в езерото, Павел Жиров внезапно бе обзет от приказливост. Облечен в сухи дрехи, затоплен от подсладения чай и малко бренди, той започна своя разказ не с Маделин Харт, а със себе си. Павел бил дете на номенклатурата — комунистическия елит на Съветския съюз. Баща му бил ръководен кадър в съветското Външно министерство при управлението на Андрей Громико, което означавало, че Жиров посещавал специални училища, запазени за децата на елита, и имал правото да пазарува в специалните партийни магазини, в които се продавали луксозни стоки, за които повечето съветски граждани можели само да мечтаят. Към това се прибавял и почти нечуваният разкош на пътуванията в чужбина. Павел прекарал голяма част от детството си извън пределите на Съветския съюз — най-вече в съветските васални държави от Източна Европа, които били в областта на компетентността на баща му, макар че поживял и шест месеца в Ню Йорк, когато баща му работел в Организацията на обединените нации. Той мразел Ню Йорк, защото, като лоялно дете на партията, бил възпитан и обучен да го мрази.
— Ние не гледахме на богатството и ненаситността на Съединените щати като на пример за подражание — каза Жиров. — Възприемахме ги като нещо, което бихме могли да използваме срещу американците, за да ги унищожим.
Независимо от факта, че бил посредствен ученик и често нарушавал дисциплината, Павел бил приет в престижния Московски държавен педагогически институт за чужди езици. След дипломирането му се предполагало, че ще отиде да работи в Министерството на външните работи. Вместо това, вербовчик на Комитета за държавна сигурност, по-известен като КГБ, пристигнал на посещение в апартамента на Жирови в Москва. Вербовчикът казал, че от КГБ наблюдават Павел още от дете и смятат, че притежава всички качества да стане отличен шпионин.
— Бях изключително поласкан — призна Жиров. — Беше 1975 година. Форд и Брежнев демонстрираха добри отношения в Хелзинки, но зад фасадата на разведряването борбата между Изтока и Запада, между капитализма и социализма, продължаваше да бушува. И аз щях да бъда част от нея.
Но първо, побърза да добави Жиров, той трябвало да посещава КАИ — Червенознаменния институт за обучение на кадри на КГБ в Москва. Там изучил основите на шпионския занаят. Главно обаче се научил как да вербува шпиони, което за КГБ било мъчително бавен, строго контролиран процес, продължаващ една година или повече. Като завършил обучението си, Павел бил назначен в Пети отдел на Първо главно управление и бил изпратен в Брюксел. Последвали няколко други западноевропейски назначения, докато на началниците му в Московския център не им станало ясно, че той има нюх за по-тъмната страна на занаята. Жиров бил прехвърлен към Управление С — поделението, което надзиравало съветските агенти, приели чужда самоличност в чужбина. По-късно работил и за Управление В — подразделението на КГБ, което се занимавало с мокрые дела.
— Мокрите поръчки — каза Габриел.
Павел кимна утвърдително.
— Аз не бях убиец като теб, Алон. Аз бях организатор и плановик.
— Докато беше в Управление В, провеждали ли сте някакви операции под фалшив флаг?
— Ние провеждахме такива през цялото време — призна Жиров. — В действителност операциите под фалшив флаг бяха стандартна оперативна процедура. Ние почти никога не действахме срещу мишена, ако не сме създали правдоподобна прикриваща история, че някой друг стои зад това.