В три без пет Габриел я видя да идва по Дворцовия мост. Носеше дебело палто и ботуши, които стигаха почти до коленете ѝ. Светлата ѝ коса бе прибрана под вълнена шапка, а долната половина на лицето ѝ бе скрита от шал. Но дори и така, той мигновено разбра, че е тя. Издадоха я очите ѝ — очите и контурът на скулите. Сякаш момичето с перлената обица на Вермеер45 се бе освободило от затвора на платното и сега вървеше по брега на реката в Санкт Петербург.
Тя мина покрай него, сякаш бе невидим, и се насочи към Ермитажа. Преди да я последва, Алон изчака да види дали е поставена под наблюдение и когато влезе в музея, девойката вече бе изчезнала. Това обаче нямаше значение: той знаеше къде отива. Всеки път все същата картина — бе казал Жиров. — Никой не може да разбере защо.
Той си купи входен билет и мина по безкрайните коридори и лоджии, стигайки до зала 102 — Залата на Моне. Тя седеше там сама, загледана в „Езеро в Монжерон“. Когато Габриел седна до нея, девойката го погледна само за миг, преди да продължи да разглежда внимателно картината. Дегизировката му бе по-добра от нейната. Той не означаваше нищо за нея. Предположи, че никога не е и означавал.
Когато измина още една минута и Габриел все още не бе помръднал, девойката се обърна и го погледна втори път. Точно тогава забеляза томчето на „Стая с изглед“, поставено върху коляното му.
— Смятам, че това ви принадлежи — каза той. След това сложи внимателно книгата в треперещата ѝ ръка.
54.
Лубянски площад, Москва
На четвъртия етаж в щабквартирата на ФСБ има няколко стаи, заемани от най-малкото и най-секретно звено на службата. Известно като Координационен отдел, то се занимава само със случаи от изключително деликатно политическо естество, обикновено по искане на самия руски президент. В този момент неговият дългогодишен началник — полковник Леонид Милченко, седеше на своето голямо, произведено във Финландия бюро с телефон до ухото и вперени в Лубянския площад очи. Неговият заместник — Вадим Стрелкин, стоеше тревожно на вратата. От начина, по който Милченко затръшна телефона, той се досети, че нощта ще бъде дълга.
— Кой беше? — попита Стрелкин.
Полковникът отговори на прозореца.
— Ама че свинщина! — възкликна Стрелкин.
— Не свинщина, Вадим. Петрол.
— Какво искаше той?
— Да поговорим на четири очи.
— Къде?
— В неговия офис.
— Кога?
— Преди пет минути.
— За какво, мислиш, се отнася?
— Може да е за всичко — отвърна Милченко. — Но ако е намесена „Волгатек“, няма да е нищо добро.
— Тогава ще накарам да изкарат колата.
— Добра идея, Вадим.
Отне повече време да се изкара колата от недрата на Лубянка, отколкото за изминаването на краткото разстояние до седалището на „Волгатек“ на улица „Тверская“. Когато Милченко и Стрелкин влязоха, Дмитрий Бершов — вторият по ранг във фирмата, ги чакаше напрегнато във фоайето, което бе още един лош знак. Без да каже нищо, той въведе двамата мъже от ФСБ в асансьора за ръководните кадри и натисна един бутон, който ги качи директно в кабинет на последния етаж на сградата. Кабинетът бе най-големият, който Милченко бе виждал в Москва. Всъщност му отне няколко секунди да забележи Генадий Лазарев, който седеше в единия край на дълъг мек диван. Полковникът предпочете да остане прав, докато изпълнителният директор на „Волгатек“ обясняваше, че никой не е виждал и чувал неговия шеф по сигурността Павел Жиров от единайсет часа предната вечер. Името бе познато на Милченко, защото двамата с Жиров бяха работили по едно и също време в КГБ. Той остави подвързания си с кожа бележник върху стъкления плот на масичката за кафе на Лазарев и седна.
— Какво се случи в единайсет часа снощи?
— Бяхме на банкет в „Кафе Пушкин“, за да отпразнуваме назначаването на важен нов служител във фирмата. Между другото — добави Лазарев, — новият служител също е изчезнал. Няма го и шофьора.
— Трябваше да споменеш това още в самото начало.
— Така или иначе стигнах до него.
— Как се казва новият служител?
Лазарев отговори на въпроса.
— Руснак ли е? — попита полковникът.
— Не съвсем.
— Какво означава това?
45
„Момичето с перлената обица“ е може би най-популярната картина на известния холандски художник Йоханес Вермеер ван Делфт. — Б.пр.