— Означава, че е от руски произход, но има британски паспорт.
— Значи, всъщност е британец.
— Да.
— Нещо друго, което трябва да знам за него?
— Досега той работеше за Виктор Орлов в Лондон.
Милченко размени дълъг поглед със Стрелкин, преди да се взре безмълвно в бележника си. До момента не беше записал нищо в него, което вероятно бе съвсем благоразумно при изчезнал бивш офицер от КГБ заедно със сътрудник на най-отявления противник на Кремъл. Полковникът започна да си мисли, че тази сутрин е трябвало да се обади в службата, че е болен.
— Да разбирам ли, че двамата заедно са напуснали „Кафе Пушкин“? — попита той най-накрая.
Лазарев кимна утвърдително.
— Защо?
— Павел искаше да му зададе няколко въпроса.
— Защо ли не съм изненадан?
Генадий не каза нищо.
— Какви въпроси? — попита Милченко.
— Павел имаше известни подозрения за него.
— В какво отношение?
— Той мислеше, че новият служител може да е свързан с чужда разузнавателна служба.
— С някоя конкретна служба?
— По очевидни причини — отговори внимателно Лазарев — подозренията му бяха съсредоточени върху британската.
— Значи, Жиров е планирал да го подложи на сериозен разпит.
— Той щеше да му зададе няколко въпроса — каза бавно Лазарев.
— А ако не харесаше отговорите?
— Тогава щеше да го подложи на сериозен разпит.
— Радвам се, че изяснихме това.
Телефонът до лакътя на Лазарев издаде успокояващо мъркане. Той вдигна слушалката до ухото си, послуша мълчаливо, после каза: „Веднага“, преди да я върне на мястото ѝ.
— Какво става? — попита полковникът.
— Президентът иска да проведе разговор.
— Не трябва да го караш да чака.
— Всъщност — каза Лазарев — той иска да види теб.
55.
Санкт Петербург, Русия
По същото време мъжът, отговорен за призоваването на полковник Милченко в Кремъл, вървеше по Адмиралтейския проспект в Санкт Петербург. Той вече не усещаше студа, освен на мястото на ръката си, където нейната длан го бе докоснала миг преди да се разделят. Сърцето му биеше учестено. Те със сигурност я бяха наблюдавали. Със сигурност всеки момент щяха да го арестуват. За да успокои страховете си, Габриел си говореше наум лъжи. Той не беше в Русия. Беше едновременно във Венеция, Рим, Флоренция и Париж. Беше в безопасност. Тя също.
Исакиевският събор — колосалната мраморна катедрала, която руснаците бяха превърнали в музей на атеизма, се извиси пред него. Той влезе в нея откъм площада и тръгна нагоре по тясната вита стълба, която водеше до огромния ѝ позлатен купол. Както се очакваше, платформата бе пуста. Приказният град се суетеше под краката му, трафикът бавно се точеше по протежение на големите булеварди. По единия вървеше сама жена с нахлупена върху светлата ѝ коса шапка и шал, скриващ долната половина на лицето ѝ. Няколко минути по-късно той чу шума от стъпките ѝ по стълбата. После тя застана пред него. В купола нямаше никакво осветление. Девойката едва се виждаше в мрака.
— Как ме намерихте?
Звученето на гласа ѝ беше почти нереално. Говореше с английски акцент. Тогава Габриел разбра, че е единственият акцент, който тя имаше.
— Не е важно как ви намерих — отговори той.
— Как? — попита девойката отново, но този път Алон не каза нищо. Направи крачка към нея, така че тя да може да види ясно лицето му.
— Познахте ли ме сега, Маделин? Аз съм този, който рискува всичко, за да се опита да спаси живота ви. Но тогава изобщо не ми хрумна, че вие сте в играта от самото начало. Заблудихте ме, Маделин. Заблудихте всички ни.
— Никога не съм била в играта — отговори тя. — Аз просто правех това, което ми бе наредено да върша.
— Знам — каза Габриел след малко. — Иначе нямаше да съм тук.
— Кой сте вие?
— Всъщност — рече Алон — аз се канех да ви попитам същото.
— Аз съм Маделин — каза девойката. — Маделин Харт от Базилдън, Англия. Следвах всички правила. Учих се добре в училище и в университета. Получих работа в централата на партията. Бъдещето ми беше безбрежно. Един ден щях да стана депутат. Може би дори министър. — Тя замълча, после добави: — Поне така говореха за мен.
— Как е истинското ви име?
— Не знам истинското си име — отговори младата жена. — Аз почти не говоря руски. Не съм рускиня. Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.
Тя измъкна книгата „Стая с изглед“ от джоба на палтото си и я вдигна.
— Къде намерихте това?
— В стаята ви.
— Какво сте правили в стаята ми?