— И сега ти ще плащаш този дълг, като се опиташ да спасиш кожата му? — Когато Сиймор не отговори, Габриел каза: — Това ще свърши зле, Греъм. И когато това стане, името ти ще фигурира на видно място в неизбежното следствие.
— Дадох ясно да се разбере, че ако това се случи, ще повлека всички с мен, включително и Ланкастър.
— Никога не съм те считал за наивен човек, Греъм.
— Аз съм всичко друго, но не и наивник.
— Тогава си върви. Върни се в Лондон и кажи на твоя министър-председател да излезе пред камерите заедно със съпругата си и да направи публично обръщение към похитителите да освободят момичето.
— Вече е твърде късно за подобно нещо. Освен това — добави Сиймор, — може и да съм малко старомоден, но не ми харесва, когато някои хора се опитват да изнудват премиера на моята страна.
— Премиерът на твоята страна знае ли, че си в Йерусалим?
— Сигурно се шегуваш.
— Защо аз?
— Защото, ако МИ5 или разузнавателната служба се опита да я намери, информацията ще изтече точно както изтече информацията за Сидик Хюсеин. Пък и ти си дяволски добър в откриването на разни неща — добави тихо Сиймор. — Древни колони, откраднати картини на Рембранд, тайни ирански съоръжения за обогатяване на уран.
— Съжалявам, Греъм, но…
— И защото ти също си задължен на Ланкастър — прекъсна го Сиймор.
— Аз ли?
— Кой, мислиш, ти позволи да намериш убежище в Корнуол под фалшиво име, когато никоя друга страна не би го направила? И кой, мислиш, ти позволи да вербуваш британски журналист, когато имаше нужда да проникнеш в системата за доставка на ядрени материали на Иран?
— Не знаех, че водим сметка, Греъм.
— Не го правим — възрази Сиймор. — Но ако го правехме, ти със сигурност щеше да бъдеш назад в резултата.
Двамата мъже потънаха в неловко мълчание, сякаш смутени от тона на разговора. Сиймор погледна към тавана, а Габриел се взря в написаната бележка.
Имате седем дни, иначе момичето ще умре.
— Доста е неясна, не мислиш ли?
— Но е много ефективна — каза Греъм. — И със сигурност привлече вниманието на Ланкастър.
— Няма ли някакви искания?
Сиймор поклати отрицателно глава.
— Очевидно смятат да назоват цената в последния момент. Освен това искат премиерът толкова отчаяно да желае да спаси политическата си кариера, че да се съгласи да я плати.
— Колко струва твоят премиер тези дни?
— Последния път, когато надзърнах в банковите му сметки — отвърна шеговито Сиймор, — имаше над сто милиона.
— Лири?
Греъм кимна утвърдително.
— Джонатан Ланкастър спечели милиони в Сити, наследи милиони от семейството си и се ожени за милиони под формата на Даяна Болдуин. Той е идеалната мишена — човек с повече пари, отколкото са му нужни, и много за губене. Даяна и децата живеят в рамките на охраняваната зона на Номер 10, което означава, че е почти невъзможно да бъдат похитени. Но метресата на премиера… — Гласът на Сиймор заглъхна. След това той добави: — Една любовница е съвсем друго нещо.
— Предполагам, че Ланкастър не е споменал нищо за това на жена си.
Сиймор разпери ръце, за да покаже, че не е посветен във вътрешните дела от брака на премиера.
— Някога работил ли си по случай с отвличане, Греъм?
— Не и след Северна Ирландия. А и те всичките бяха свързани с ИРА.
— Политическите отвличания се различават от тези с криминален характер — каза Габриел. — Вашият средностатистически политически похитител е рационален човек. Той иска негови другари да бъдат освободени от затвора или някакви политически промени, така че отвлича някой важен политик или пълен с ученици автобус и ги държи като заложници, докато не бъдат изпълнени исканията му. А пък престъпникът иска само пари. Ако му платиш, иска още. И така продължава да иска, докато не реши, че вече не са ти останали никакви пари.
— Тогава, предполагам, ни остава само една възможност.
— И каква е тя?
— Да намерим момичето.
Габриел отиде до прозореца и се загледа над долината към Храмовия хълм; за миг се озова обратно в тайната пещера на петдесет метра под повърхността, държейки Ели Лавон, докато кръвта му изтичаше в недрата на Свещената планина. През дългите нощи, които бе прекарал до болничното легло на Лавон, се беше заклел никога повече да не участва в тайни операции. Но сега един стар приятел бе изникнал от дълбините на заплетеното му минало, за да поиска услуга. И Алон се мъчеше да намери думи, за да го отпрати с празни ръце. Като единствено дете на оцелели от холокоста, не беше в природата му да разочарова другите. Той правеше компромиси за тях, но рядко им отказваше.