— Кой сте вие? — попита тя.
— Не мога да ви кажа.
— Къде отивам?
— Съвсем скоро ще разберете.
Актуалната информация проблесна на екраните в оперативния център на булевард „Цар Саул“ две минути по-късно. Узи Навот се втренчи в нея почти невярващо. После погледна към Шамрон.
— Те всъщност го направиха, Ари. Тя е при тях.
— Това е добре — отговори безрадостно Шамрон. — Сега да видим дали ще могат да я опазят.
Той запали нова цигара.
Две завъртания надясно, две завъртания наляво…
Те потъмниха косата и веждите ѝ и добавиха средиземноморски тен на прибалтийското ѝ лице. Мордекай ѝ направи снимка и я залепи на паспорта, който тя щеше да използва, за да излезе от страната. Сега Маделин беше Илана Шавит. Беше родена през октомври 1985 година и живееше в телавивското предградие Ришон ле Цион, което по случайност бе едно от първите еврейски селища в Палестина. Преди да се присъедини към „Ел Ал“, тя бе служила в израелската армия. Беше омъжена, но нямаше деца. Брат ѝ бе убит по време на последната израелско-ливанска война. Сестра ѝ бе убита от хамаски атентатор самоубиец по време на Втората интифада. Габриел ѝ каза, че това не е измислен живот. Беше един израелски живот. И в продължение на няколко часа щеше да бъде животът на Маделин.
Ако имаше пролука в бронята ѝ, то това бе неспособността ѝ да каже повече от няколко набързо научени думи на иврит. Тази слабост беше смекчена до известна степен от факта, че в нейния английски нямаше и следа от руски акцент, както и от факта, че екипажът минаваше групово паспортен контрол. Той вероятно щеше да бъде проформа, малко повече от поглеждане на снимката и махване с ръка. Алон беше убеден, че Маделин ще устои на естествения импулс да отговори на въпрос, зададен на руски. Тя го бе правила през целия си живот. Просто трябваше да каже още една лъжа, да изнесе едно последно представление. После щеше да се освободи от тях завинаги.
И така, няколко минути след 17,00 часа момичетата свалиха и последната от руските дрехи на Маделин, облякоха я в кипрата униформа на „Ел Ал“ и направиха нова прическа на потъмнената ѝ коса. След това я представиха на Габриел, който я разглежда дълго, сякаш беше картина, поставена на статив.
— Как се казвате? — попита той сухо.
— Илана Шавит.
— Кога сте родена?
— На 12 октомври 1985 година.
— Къде живеете?
— В Ришон ле Цион.
— Какво означава това на иврит?
— Първи в Цион.
— Как се казваше брат ви?
— Моше.
— Къде е бил убит?
— В Ливан.
— Как се казваше сестра ви?
— Далия.
— Къде е била убита?
— В дискотека „Делфинариума“.
— Колко души са загинали през този ден?
— Двайсет.
— Как се казвате?
— Илана Шавит.
— Къде живеете?
— В Ришон ле Цион.
— На коя улица?
— „Соколов“.
Габриел нямаше повече въпроси. Той подпря с ръка брадичката си и наклони глава на една страна.
— Е? — попита Маделин.
— Още пет минути — отвърна Алон. — След това тръгваме.
Ели Лавон пиеше кафе в облицованото с ламперия фоайе, което тънеше в сумрак. Габриел седна до него.
— Имам странно чувство — каза Лавон.
— Колко странно?
— Двама отвън пред вратата, двама в бара и един виси пред рецепцията.
— Поводът може да е всякакъв — каза Алон.
— Може — съгласи се колебливо Ели.
— Може да наблюдават някой гост на хотела.
— Точно от това се страхувам.
— Друг гост, Ели.
Лавон не каза нищо.
— Сигурен ли си, че тя беше чиста, когато я доведохме тук?
— Като сълза.
— Тогава тя е чиста и сега — каза Габриел.
— Тогава защо фоайето е пълно с агенти на ФСБ?
— Причината може да е всякаква.