— Може — повтори Ели.
Алон погледна през прозореца към микробуса на „Ел Ал“, работещ на празен ход пред входа на хотела.
— Какво ще правим сега? — попита Лавон.
— Ще тръгнем, както е планирано.
— Смяташ ли да ѝ кажеш?
— В никакъв случай.
Ели отпи от кафето си.
— Добра идея.
Изминаха три дълги минути, преди първите членове на екипажа на „Ел Ал“ да излязат от асансьора във фоайето. Бяха две кокетни млади жени — и двете на действителна служба в националния превозвач на Израел, което не беше вярно за появилите се след тях четири жени и двама мъже — всичките дългогодишни полеви агенти на Службата. След това дойдоха капитанът и бордовият инженер, последвани след миг от силно дегизирания Михаил, който играеше ролята на втори пилот. Служителят на ФСБ пред рецепцията обърна глава и най-безцеремонно огледа отзад една от фалшивите стюардеси. Наблюдавайки сцената от отсрещната страна на фоайето, Габриел си позволи лека усмивка. Щом служителят на ФСБ имаше време да се заглежда след израелки, имаше голяма вероятност да не търси изчезнал руски нелегален.
Накрая, в 17,10 часа, се появиха Киара и Маделин, дърпайки зад гърба си елегантните куфарчета с колелца на компанията „Ел Ал“. Киара разказваше бързо на иврит някаква история за неотдавнашен полет, а Маделин се смееше така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувала от дълго време насам. Останалите членове на екипажа ги наобиколиха. След това всички заедно се отправиха навън и се качиха в чакащия микробус. Вратите му се затвориха. И след това те отпътуваха.
— Какво мислиш? — попита Алон.
— Мисля, че е много добра — отговори Ели Лавон.
— Дали сме чисти?
— Като сълза.
Габриел се изправи, без да каже нито дума, взе пътната си чанта и излезе навън във вечната нощ.
Пред хотела чакаше такси. То го понесе по последния проспект. Минаха край масивна статуя на Ленин, който бе повел своя народ към седемдесет години на стагнация и убийства. Минаха покрай паметниците на война, която никой не си спомняше. Минаваха километър след километър край порутени жилищни блокове. И накрая стигнаха до международния терминал на летище Пулково. Алон се чекира за полета до Тел Авив, мина безпроблемно паспортния контрол като Джонатан Олбрайт от компанията „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“ и след това се запъти към силно укрепената зала за заминаване на „Ел Ал“. Руснаците твърдяха, че бариерите са сложени заради сигурността на пътуващите израелци. Дори и да беше така, Габриел изпита неприятното чувство, че влиза в последното гето на Европа.
Той се настани на едно празно място в ъгъла на залата, близо до голямо семейство харедим47. Никой не говореше руски, само иврит. Ако не беше дегизировката му, те със сигурност щяха да го познаят. Но сега Габриел седеше сред тях като чужденец — техният таен слуга, техният невидим ангел пазител. Скоро той щеше да бъде началникът на тяхната прехвалена разузнавателна служба. Щеше ли наистина да бъде? Разбира се, помисли си, това щеше да е чудесен начин да завърши кариерата си. Той бе получил доказателство, че една петролна компания, която бе собственост и се управляваше от руското разузнаване, бе дестабилизирала правителството на Обединеното кралство, за да получи достъп до нефта в Северно море, и то по повеля на самия руски президент. Според Габриел след това нямаше да има връщане назад. Нямаше да има радостни слова за Русия като приятел на Запада. Той щеше да докаже веднъж завинаги, че бившите сътрудници на КГБ, които сега управляваха Русия, са безмилостни, авторитарни и не може да им се вярва, че те трябва да бъдат маргинализирани и обуздавани — точно като в отминалите дни на Студената война.
„Но всичко ще е безсмислено — помисли си Габриел, — ако загубя момичето.“ Той погледна часовника си, после вдигна очи и видя Йоси и Римона да влизат в залата за заминаващи. След това дойдоха Мордекай и Одед. После Яков и Дина. А най-накрая и Ели Лавон, който изглеждаше така, сякаш бе скитал из летището по погрешка. Той обикаля известно време залата, проверявайки всеки празен стол с усърдието на човек, който живее в страх от микроби, преди да се настани срещу Алон. Те се погледнаха с безразличие, без да разменят и дума — двама стражи на безкрайно нощно дежурство. Сега нямаше какво друго да правят, освен да чакат. „Чакане — помисли си Габриел. — Винаги чакане.“ Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийства. Чакане съпругата му да върне едно мъртво момиче в земята на живите.
Той отново погледна часовника си, после към Лавон.