Името на Маделин Харт не се появи в пресата в нито един етап от следизборните политически маневри, дори и когато председателят на партията реши, че е дошло време да се назначи някой на вакантната ѝ длъжност. Служителите в партийната централа се погрижиха за мъчителното задължение да извадят последните вещи от бившето ѝ шкафче. Там не бе останало много: няколко прашни папки, работният ѝ график, химикалки и кламери, оръфаното томче на „Гордост и предразсъдъци“, което тя обичаше да чете винаги, когато имаше някоя свободна минута. Служителите занесоха вещите ѝ на председателя на партията, който, от своя страна, нареди на секретарката си да се отърве дискретно от тях с възможно най-голямо достойнство. По този начин и последните следи от един недовършен живот бяха заличени в партийната централа. Маделин Харт най-сетне си бе отишла. Или поне така си мислеха.
Отначало изглеждаше, че тя е сменила една форма на пленничество с друга. Този път апартаментът, който ѝ служеше за затворническа килия, имаше изглед не към река Нева в Санкт Петербург, а към Средиземно море в Нетаня. На домоуправителя на сградата бе казано, че младата жена се възстановява след дълго боледуване. Това не беше далеч от истината.
Една седмица тя не пристъпи извън прага на апартамента. В дните ѝ нямаше някаква видима рутина. Маделин спеше до късно, гледаше морето, препрочиташе любимите си романи — и всичко това под зоркия поглед на охранителен екип от Службата. Веднъж на ден идваше да я прегледа лекар. На седмия ден, когато я попита дали има някакви оплаквания, Маделин отговори, че страда от смъртна скука.
— По-добре да умрете от скука, отколкото от руска отрова — пошегува се лекарят.
— Не съм толкова сигурна за това — отговори тя на характерния си провлачен английски.
Лекарят обеща да предаде жалбата ѝ от затворения живот пред по-висша инстанция и на осмия ден от престоя ѝ по-висшата инстанция ѝ позволи кратка разходка по студения ветровит участък от плажа, който се простираше под терасата ѝ. На следващия ден ѝ позволиха да отиде малко по-нататък. А на десетия ден тя стигна почти до Тел Авив, преди пазачите ѝ да я качат внимателно на задната седалка на една служебна кола и да я закарат обратно до апартамента. Като влезе в него, Маделин откри на стената в хола да виси копие на „Езеро в Монжерон“ — копието беше абсолютно точно, с изключение на подписа на художника, който го бе нарисувал. Той ѝ звънна няколко минути по-късно и за първи път ѝ се представи с истинското си име.
— Самият Габриел Алон? — попита тя.
— Боя се, че да — отговори той.
— А коя беше жената, която ми помогна в самолета?
— Скоро ще разберете.
Габриел и Киара пристигнаха в Нетаня по обяд на следващия ден, след като Маделин се беше върнала от сутрешната си разходка по плажа. Те я заведоха в Кесария на обяд, разходиха се из римските руини и останките от времето на кръстоносците, след това се отправиха нагоре по крайбрежието, стигайки близо до Ливан, за да поскитат из морските пещери в Рош ха Никра. Оттам тръгнаха на изток по протежение на границата, където цареше напрежение, минаха край подслушвателните постове на израелската армия и малките градчета, обезлюдени през последната война с „Хизбула“, докато не стигнаха в Кирят Шмона. Габриел бе запазил две стаи в къщата за гости на един стар кибуц. Стаята на Маделин имаше хубав изглед към Горна Галилея. Един охранител от Службата прекара нощта пред вратата ѝ, а друг седя на пост на градинската тераса на стаята.
На следващата сутрин, след като закусиха в общата столова на кибуца, те отидоха с колата до Голанските възвишения. От израелската армия ги очакваха; млад полковник ги заведе до едно място на сирийската граница, откъдето се чуваше как силите на режима обстрелваха бунтовническите позиции. След това те направиха кратко посещение на крепостта Нимрод — древния кръстоносен бастион, който се извисяваше над равнинните земи на Галилея, преди да се придвижат до древния еврейски град Сафед48. Обядваха в квартала на художниците, в дома на жена на име Циона Левин. Макар че Габриел я наричаше своя дода, или леля, тя всъщност бе най-близкото нещо до сестра, което той имаше. Циона не изглеждаше никак изненадана, когато Алон се появи на прага ѝ, придружен от красива млада жена, която целият свят смяташе за мъртва. Тя знаеше, че той има навика да се връща в Израел с изгубени неща.