— Как върви работата ти? — попита Циона, докато пиеха кафе в огряната ѝ от слънце градина.
— Никога не е вървяла по-добре — отговори Алон, като погледна към Маделин.
— Говорех за твоето изкуство, Габриел.
— Току-що завърших реставрацията на прекрасна картина от Басано.
— Трябва да се съсредоточиш върху собственото си творчество — каза с укор Циона.
— Това и правя — отвърна той неопределено и тя изостави темата.
Когато изпиха кафето си, Циона ги заведе в ателието си, за да видят най-новите ѝ картини. След това по искане на Габриел тя отключи хранилището си. Вътре имаше стотици картини и скици, нарисувани от майка му, включително и няколко платна, изобразяващи висок мъж, облечен в есесовска униформа.
— Мисля, че ти казах да изгориш тези — каза Алон.
— Така е — призна Циона, — но не можах да се насиля да го направя.
— Кой е той? — попита Маделин, взирайки се в картините.
— Името му е Ерих Радек — отговори Габриел. — Ръководил е тайната нацистка програма, наречена „Акция 1005“. Целта ѝ е била да се скрият всички доказателства, че холокостът е съществувал.
— Защо го е нарисувала майка ви?
— Той едва не я е застрелял по време на Похода на смъртта от Аушвиц през януари 1945 г.
Маделин вдигна въпросително вежди.
— Не беше ли Радек онзи, който преди няколко години бе заловен във Виена и доведен в Израел, за да бъде съден?
— Трябва да отбележа — вметна Алон, — че Ерих Радек дойде доброволно в Израел.
— Да — каза Маделин, не съвсем убедена. — И аз бях отвлечена от френски престъпници от Марсилия.
На следващия ден отидоха в Ейлат. Службата бе наела голяма частна вила недалеч от йорданската граница. Маделин прекарваше дните си, като лежеше до басейна, четеше и препрочиташе набор от класически английски романи. Габриел си даде сметка, че тя се готви да се върне в страната, която не беше нейна родина. „Тя е никой — помисли си той. — Не е съвсем реален човек.“ И не за първи път се запита дали нямаше да е по-добре за нея да живее в Израел, отколкото в Обединеното кралство. Това бе въпросът, който ѝ постави последната вечер от престоя им на юг. Те бяха седнали на върха на едно скалисто възвишение в пустинята Негев и гледаха как слънцето бавно потъва в Синайската пустош.
— Това звучи примамливо — каза Маделин.
— Но?
— Тук не е моят дом — отговори тя. — Ще бъде като в Русия. Тук ще бъда чужденка.
— Ще ви бъде трудно, Маделин. Много по-трудно, отколкото си мислите. Британците ще ви прекарат през иглени уши, докато се уверят във вашата лоялност. И след това ще ви заключат някъде, където руснаците да не могат да ви намерят. Вие никога няма да можете да се върнете към стария си живот. Никога — повтори той. — Това ще бъде непоносимо.
— Знам — каза тя сдържано.
„Всъщност не знае — помисли си Алон, — но може би така е по-добре.“ Слънцето висеше точно над хоризонта. Внезапно въздухът в пустинята стана толкова студен, че я накара да потръпне.
— Да се връщаме ли? — попита той.
— Не още — отвърна Маделин.
Габриел свали сакото си и я наметна.
— Ще ви споделя нещо, което може би не трябва да ви казвам — рече той. — Скоро ще стана началник на израелското разузнаване.
— Поздравления.
— Вероятно съболезнованията са по-уместни — отвърна Алон. — Но това означава, че ще имам властта да се грижа за вас. Ще ви предоставя приятно място за живеене. Ще ви дам семейство. То е малко нестандартно — добави припряно, — но е единственото семейство, което имам. Ще ви дам отечество. Дом. Това е, което правим в Израел. Ние даваме дом на хората.
— Аз вече имам дом.
Тя не каза нищо повече. Слънцето се скри зад хоризонта. След това Маделин се изгуби в мрака.
— Останете — каза Габриел. — Останете тук с нас.
— Не мога да остана — заяви тя. — Аз съм Маделин. Аз съм англичанка.
На следващата вечер бе галаоткриването на изложбата „Колони от Храма на Соломон“ в Израелския национален музей в Йерусалим. Присъстваха президентът и министър-председателят, членовете на кабинета, повечето депутати от Кнесета, както и много видни писатели, художници, артисти и певци. Киара бе сред тези, които държаха слово по време на церемонията, провела се в новопостроената изложбена зала. Тя не спомена факта, че нейният съпруг — легендарният израелски разузнавач Габриел Алон, бе открил колоните, нито че красивата тъмнокоса жена, която стоеше до него, е всъщност мъртвата млада англичанка Маделин Харт. Те останаха на коктейла само няколко минути, после прекосиха с колата Йерусалим, за да стигнат до един тих ресторант, разположен в стария кампус на Академията за изящни изкуства и дизайн „Бецалел“. След това, докато вървяха по улица „Бен Йехуда“, Габриел отново попита Маделин дали иска да остане в Израел, но нейният отговор беше същият. Тя прекара последната си нощ в Израел в свободната спалня в апартамента на Алон на улица „Наркис“ — стаята, предвидена за детска. На следващата сутрин те отидоха по тъмно на летище „Бен Гурион“ и се качиха на самолета за Лондон.