Въпреки ожесточените религиозни и политически битки, бушуващи около изложбата, нейната подготовка напредваше със забележителна бързина. В рамките на няколко седмици след откритието на Габриел архитектурните планове бяха одобрени, средствата — събрани, и бе направена първата копка. Голяма част от заслугите за това се падаше на родената в Италия директорка и главен дизайнер на проекта. Пред обществото тя бе представена с моминското ѝ име — Киара Дзоли. Но всички, свързани с проекта, знаеха, че нейното истинско име е Киара Алон.
Колоните бяха подредени по същия начин, както Габриел ги беше открил — в две прави редици, приблизително на шест метра една от друга. Едната от тях — най-високата, беше почерняла от пожара, запален от вавилонците в нощта, когато бяха разрушили Храма, смятан от древните евреи за обиталището на Бог на земята. Това беше и колоната, в която Ели Лавон се бе вкопчил, когато бе на прага на смъртта, и сега Габриел намери Киара точно до нея. В едната си ръка тя държеше клипборд, а с другата сочеше към стъкления таван. Носеше избелели дънки, сандали с равни подметки и бял пуловер без ръкави, който прилепваше към тялото ѝ и подчертаваше красивите му извивки. Голите ѝ ръце бяха загорели от йерусалимското слънце, а пищната ѝ дълга коса бе изпъстрена със златисти отблясъци. Габриел си помисли, че тя изглежда удивително красива и твърде млада, за да бъде съпруга на очукана развалина като него.
Над главата ѝ двама техници регулираха осветлението на изложбата, докато Киара ги надзираваше отдолу. Тя им говореше на иврит с изразен италиански акцент. Дъщеря на главния равин на Венеция, Киара бе прекарала детството си в изолирания свят на старото гето, което бе напуснала само докато получи магистърска степен по римска история от Университета в Падуа. След дипломирането си тя се беше върнала във Венеция и бе започнала работа в малкия еврейски музей в Кампо дел Гето Нуово, и можеше да си остане там завинаги, ако един наблюдателен търсач на таланти от Службата не я беше забелязал по време на посещението ѝ в Израел. Той се беше представил сам на Киара в едно кафене в Тел Авив и я бе попитал дали би искала да направи нещо повече за еврейския народ, отколкото да работи в музея на едно загиващо гето.
След едногодишно обучение по тайна тренировъчна програма на Службата Киара се бе върнала във Венеция, този път като агент под прикритие на израелското разузнаване. Сред първите ѝ задачи бе скришом да пази гърба на непокорния екзекутор на Службата Габриел Алон, който бе дошъл във Венеция да реставрира олтарната стенопис на Белини в църквата „Сан Дзакария“. Тя му се беше разкрила малко по-късно в Рим, след инцидент, включващ престрелка и италианската полиция. Затворен насаме с Киара в една тайна квартира, Габриел отчаяно бе жадувал да я докосне. Той обаче бе изчакал, докато случаят се разреши и те се върнат във Венеция. Там, в една къща край канала в Канареджо, двамата се бяха любили за първи път в легло, застлано с чисти чаршафи. Беше като да правиш любов с жена, нарисувана от ръката на Веронезе.
Сега тази жена обърна глава и забелязала за първи път присъствието на Габриел, се усмихна. Очите ѝ, големи и с ориенталска форма, имаха цвят на карамел, изпъстрен със златни точици — комбинация, която той до момента не бе успял да възпроизведе точно върху платно. Бяха изминали много месеци, откакто Киара се бе съгласила да му позира, но изложбата поглъщаше почти цялото ѝ време. Това беше ясно доловима промяна в стереотипа на техния брак. Обикновено Габриел бе този, който бе погълнат от някакъв проект, бил той картина или тайна операция, но сега ролите бяха разменени. Организатор по природа, Киара, която бе педантична във всичко, бе разцъфтяла под силното напрежение на изложбата. Ала тайничко Габриел очакваше с нетърпение деня, в който щеше да си я върне.
Тя отиде до следващата колона и разгледа как светлината пада върху нея.
— Преди няколко минути звънях в апартамента — каза Киара, — но никой не вдигна.
— Бях на късна закуска с Греъм Сиймор в „Цар Давид“.
— Колко мило — отвърна тя саркастично. След това, все още оглеждайки колоната, попита: — Какво има в плика?
— Предложение за работа.
— Кой е художникът?
— Неизвестен.
— А нарисуваният обект?
— Девойка на име Маделин Харт.
Габриел се върна в градината със скулптурите и седна на една пейка с изглед към жълто-кафявите хълмове на Западен Йерусалим. Няколко минути по-късно към него се присъедини и Киара. Лекият есенен вятър развя косата ѝ. Тя отметна един кичур от лицето си и кръстоса дългите си крака, така че сандалът на горния ѝ крак се залюля на загорелите ѝ от слънцето пръсти. Внезапно на Габриел страшно му се прииска да не напуска Йерусалим, за да търси някаква непозната девойка.