— Да опитаме отново — каза Киара най-сетне. — Какво имаше в плика?
— Снимка.
— Каква снимка?
— Доказателство, че е жива.
Тя протегна ръка. Габриел се поколеба.
— Сигурна ли си?
Когато Киара кимна утвърдително, той ѝ подаде плика, наблюдавайки я как го отвори и извади фотографията. Докато разглеждаше изображението, по лицето ѝ премина сянка. Беше сянката на руския търговец на оръжие Иван Харков. Габриел му бе отнел всичко: бизнеса, парите, съпругата и децата му. Тогава Иван бе отвърнал на удара, като бе отвлякъл Киара. Операцията по спасяването ѝ бе най-кървавата в дългата кариера на Габриел. По-късно, като отмъщение, той бе елиминирал единайсет от агентите на Иван, а след това на една тиха и спокойна улица в Сен Тропе бе убил и самия Иван. Въпреки това, дори и в смъртта си, Харков бе останал част от живота им. Кетаминът, който хората му бяха инжектирали на Киара, бе станал причина тя да загуби детето, което носеше. Без лекарска грижа, спонтанният аборт бе увредил способността ѝ да зачева. Дълбоко в себе си Киара почти бе загубила надежда, че някога отново ще забременее.
Тя прибра снимката в плика и го върна на Габриел. После го изслуша внимателно, докато той ѝ разказваше как случаят се е озовал в ръцете на Греъм Сиймор, а след това и в неговите.
— Значи, британският премиер принуждава Греъм Сиймор да свърши мръсната работа за него — каза Киара, когато той приключи, — а Греъм прави същото с теб.
— Той е добър приятел.
Лицето ѝ остана безизразно. Очите ѝ, които обикновено бяха надеждно огледало на мислите ѝ, бяха скрити зад слънчеви очила.
— Според теб какво искат? — попита тя след малко.
— Пари — отвърна Габриел. — Те винаги искат пари.
— Почти винаги — вметна Киара. — Но понякога искат неща, които е невъзможно да им се дадат.
Тя свали слънчевите си очила и ги закачи на деколтето на ризата си.
— С колко време разполагаш, преди да я убият? — поинтересува се Киара и когато той отговори, бавно поклати глава. — Това не може да стане — каза тя. — Не можеш да я намериш за толкова кратко време.
— Погледни сградата зад теб. После ми кажи дали още мислиш така.
Киара не се обърна да погледне, а се взря в лицето му.
— Френската полиция издирва Маделин Харт повече от месец. Какво те кара да мислиш, че можеш да я откриеш?
— Може би не са търсили на правилното място… или не са говорили с правилните хора.
— Ти откъде би започнал?
— Винаги съм смятал, че най-доброто място, откъдето трябва да се започне едно разследване, е местопрестъплението.
Киара откачи слънчевите очила от деколтето на ризата си и разсеяно взе да бърше стъклата им в дънките си. Габриел знаеше, че това е лош знак. Тя винаги чистеше разни неща, когато бе ядосана.
— Ако не спреш, ще ги надраскаш — каза той.
— Мръсни са — отговори сдържано Киара.
— Може би трябва да си вземеш калъф, вместо просто да ги пускаш в чантата си.
Тя не отговори.
— Изненадваш ме, Киара.
— Защо?
— Защото знаеш по-добре от всеки друг, че Маделин Харт е в ада. И ще остане там, докато някой не я измъкне.
— Просто ми се иска това да е някой друг.
— Няма никой друг.
— Никой като теб. — Тя се вгледа в стъклата на очилата си и се намръщи.
— Какво има?
— Надраскани са.
— Казах ти, че ще стане така.
— Ти винаги си прав, скъпи. — Киара си сложи очилата и погледна към града. — Предполагам, че Шамрон и Узи са дали благословията си.
— Греъм е бил при тях, преди да говори с мен.
— Колко умно от негова страна. — Тя се изправи. — Трябва да се връщам. Нямаме много време преди откриването.
— Свършила си великолепна работа, Киара.
— Ласкателството няма да те отведе доникъде.
— Струваше си да опитам.
— Кога ще те видя отново?
— Разполагам само със седем дни да я открия.
— С шест — поправи го тя. — Шест дни или момичето умира.
Киара се наведе и го целуна нежно по устните. След това се обърна и тръгна през огряната от яркото слънце градина, като поклащаше леко ханша си, сякаш в такт с музика, която чуваше само тя. Габриел гледа след нея, докато тя изчезна в покритата с брезент сграда. Изведнъж последното нещо, което му се искаше да направи, бе да напусне Йерусалим и да тръгне да търси момиче, което не познаваше.