Габриел се върна в хотел „Цар Давид“, за да вземе от Греъм Сиймор останалата част от досието — бележката с искане от похитителите, която не съдържаше искане, дивидито с изповедта на Маделин и двете снимки на мъжа от „Ле Палмие“ в Калви. В допълнение поиска копие от личното партийно досие на Маделин, което да бъде доставено на един адрес в Ница.
— Как мина с Киара? — попита Сиймор.
— В този момент бракът ми може би е по-зле, отколкото този на Ланкастър.
— Има ли нещо, което мога да направя?
— Напусни града възможно най-бързо. И не споменавай името ми пред вашия министър-председател или когото и да е другиго на Даунинг Стрийт.
— Как мога да се свържа с теб?
— Ще ти изпратя сигнал, когато имам новини. Дотогава аз не съществувам.
С тези думи Габриел си тръгна. Като се върна на улица „Наркис“, откри поставен на видно място върху масичката за кафе колан с тайник за пари, съдържащ двеста хиляди долара. До него имаше билет за полета до Париж в 16,00 часа. Беше резервиран на името на Йоханес Клемп — един от любимите му псевдоними. Габриел влезе в спалнята и подреди в малка пътна чанта модните немски дрехи на хер Клемп, оставяйки настрана един кат облекло — черен костюм и черен пуловер, за пътуването със самолета. След това, застанал пред огледалото в банята, той направи няколко изкусни промени в своя външен вид — малко сребрист цвят за прошарване на косата, немски очила без кръжила на стъклата, чифт кафяви контактни лещи, за да прикрие характерните си зелени очи. След няколко минути едва разпозна лицето, което го гледаше. Вече не беше Габриел Алон, израелският ангел отмъстител. Той беше Йоханес Клемп от Мюнхен — човек, винаги готов да се обиди, дребнав мъж, търсещ повод да се кара с всички.
След като облече черния костюм на хер Клемп и се напарфюмира обилно с неговия ужасен одеколон, Габриел седна пред тоалетката на Киара и отвори кутията ѝ за бижута. Един от накитите изглеждаше изненадващо ненамясто там. Представляваше висулка от червен корал с формата на човешка длан, нанизана на тънка кожена връвчица. Той я извади и я пъхна в джоба си. След това, по неизвестна и на самия него причина, я окачи на шията си и я скри под пуловера на хер Клемп.
Като слезе долу, на улицата го чакаше седан на Службата. Алон хвърли пътната си чанта на задната седалка и се настани до нея. След това погледна часовника си, но не за да провери колко е часът, а да види датата. Беше 27 септември. Някога това беше любимият му ден от годината.
— Как се казваш? — попита той шофьора.
— Лиор.
— Откъде си, Лиор?
— От Беер Шева.
— Беше ли хубаво място, докато беше малък?
— Има и по-лоши места.
— На колко години си?
— На двайсет и пет.
„На двайсет и пет — помисли си Габриел. — Защо трябва да е двайсет и пет годишен?“
И отново погледна часовника си — не за часа, а за датата.
— Какви инструкции ти дадоха? — попита той шофьора, който по една случайност беше на двайсет и пет години.
— Казаха ми да ви откарам до летище „Бен Гурион“.
— Нещо друго?
— Казаха ми, че може да пожелаете да спрем някъде по пътя.
— Кой ти каза това? Узи ли?
— Не — отговори шофьорът, като поклати глава. — Стареца.
„Значи така — помисли си Габриел. — Запомнил е.“ Той отново погледна часовника си. Датата…
— Е? — попита шофьорът.
— Закарай ме на летището — отвърна Габриел.
— Без да спираме никъде?
— Само на едно място.
Шофьорът включи на скорост и колата бавно се отдалечи от бордюра на тротоара, сякаш се присъединяваше към погребално шествие. Той не си направи труда да попита къде отиват. Беше двадесет и седми септември. И Шамрон помнеше.
Те стигнаха до Гетсиманската градина, а след това поеха по тесния, лъкатушещ път нагоре по склона на Елеонския хълм. Габриел влезе сам в гробището и тръгна през морето от надгробни плочи, докато стигна до гроба на Даниел Алон, роден на 27 септември 1988 г. и починал на 13 януари 1991 г. Починал в една снежна нощ в Първи район на Виена, седейки в син мерцедес, който бе взривен. Бомбата бе поставена от палестинския терорист Тарик ал Хурани по нареждане на Ясер Арафат. Мишената не беше Габриел — това щеше да бъде твърде милостиво. Тарик и Арафат бяха искали да го накажат, като го принудят да види смъртта на съпругата и детето си, така че да прекара остатъка от живота си, скърбейки като палестинците. Само един елемент от плана се беше провалил. Леа бе оцеляла в този ад. Сега тя живееше в психиатрична клиника на върха на хълма Херцел, хваната в капана на спомените и със съсипано от огъня тяло. Страдаща от комбинация от посттравматично стресово разстройство и психотична депресия, Леа преживяваше непрестанно взрива. Понякога обаче имаше мигове на прояснение. По време на един такъв миг тя бе дала разрешение на Алон да се ожени за Киара. Погледни ме, Габриел. От мен не е останало нищо. Нищо друго, освен спомените.